Скитник броди по света

А тук, в София, нещата вървят по своя суров път. Познати и приятели ме посрещнаха с възторжена радост, като възкръснал из мъртвите, но някои по—ръководящи другари са намусени сериозно поради моето закъснение, сърдити са, дето «самоволно» съм пребивавал в чужда страна. «Ние се печем тук на два огъня — казваха те, разстрелват ни, бесят ни, инквнзират ни с ток, а ти се излежаваш през това време в Монферие и се развличаш в Париж.» На забележката ми, че в Париж не съм се излежавал, а съм работил къртовски в районния комитет на Фронта, те отговориха: «А кой ти е разрешил? Пита ли някого?» «Кого да питам, като нашият човек отсъствуваше?» — отговарях. «Хайде, не извъртай! — повдигаха рамене. — Дисциплината си е дисциплина! Дори на Марс да отидеш, пак трябва да я спазваш! Един ден в повече не можеш да останеш там, ако от Земята не ти разрешат!»

На свой ред повдигах рамене и млъквах. Става ли дума за такива неща като дисциплината — мълчи и не разсъждавай! Ако всеки вземе да разсъждава, какво ще стане с единоначалието?

А без единоначалие революцията ще успее «друг път»

В очакване да се реши моят «въпрос» — какво наказапие да ми се наложи и с каква работа да бъда натоварен — скитах безцелно из града или по алеите на Борисовата градина, понякога се отбивах в кръчмата «Дивите петли» на ул. «Раковски». Там се събираха привечер известни антифашисти — доктори, художници, дохождаха и адвокати, които безнадеждно защищаваха подсъдими по страшния ЗЗД. Разговаряхме тихо пред чаша вино или юзче ракия. Наоколо слушаха и бдяха, разбира се, полицейски агенти.

Една дъждовна вечер дойде в кръчмата и седна при нас младият талантлив художник Н, който за две—три години беше спечелил симпатиите и обичта на софийската прогресивна публика. Преди някое време беше открил първата си самостоятелна художествена изложба, зрителите се тълпяха в галерията, затова полицията я закри на втория ден. Той седна при нас, но нямаше настроение за приказки, мълчаливо пушеше и гледаше втренчено пред себе си.

— Какво си оклюмнал? — попитах го. — На твоите години — такава популярност! Какво повече можеш да искаш от съдбата?

— Пари! — каза Н. — Пари, за да си платя наема. Не съм плащал наем за три месеца, хазяинът е извадил изпълнителен лист и утре ще ме изхвърли навън. Продавам популярност за пари!

— И това го приказва един художник! — разпери ръце моят съсед по маса, адвокатът Измирлиев. — Че сега тъкмо художниците са на мода бе! — Той поръча за мен и за Н. по едно юзче ракия, ние бяхме безпаричните на масата, и продължи: — Тая заран ме срещна бившият количкар, дето разнасяше зарзават с количката си по нашата улица. Облечен, натъкмен с костюм от английски плат. Но костюмът му стои — може да си представите как! Като на каруцар, когато се жени. «Бре, Наско! — викам му. — Какво става с теб, не мога да те позная!» «Сега не съм Наско, а господин Атанас! — отговаря ми с високомерие бившият ни зарзаватчия. — Сега съм търговец, купувам плодове и зеленчук от две околии и ги изнасям за Германия чрез един ангросист. Оня, предишният Наско е бил и вече го няма, господин адвокате!»