Гадна работа на улица „Гансън“ [bg]

Бетингър паркира жълтата си колица в паркинга на кутията за лекарства, свали облегалката на шофьорската седалка и затвори очи. От отворите на вентилацията духаше топъл въздух и сгряваше лицето му и той изключи съзнанието си.

Слънчев лъч попадна върху десния клепач на детектива, измъквайки го от един сън, който ухаеше на бахар. Протегна се, изправи се на седалката и си погледна часовника. Беше седем и десет. Настъпването на утрото щеше да направи повторното му заспиване трудно, ако не невъзможно, затова реши да посети Себастиан Рамирес.

Двайсет минути по-късно Бетингър вече крачеше през ментовозеленото фоайе на болницата на Виктъри „Йоан Кръстител“ и стигна до рецепцията, където рецепционистката беше отпуснала месестата си глава в положените си една върху друга ръце.

— Извинете — каза детективът.

— Ммм… да? — попита една уста иззад преплетените ръце.

— Къде е спешното?

— На четвъртия етаж.

— Лека нощ.

— Нощ?

Бетингър остави умиращата за сън жена, качи се на асансьора и слезе на четвъртия етаж. Озова се в сив коридор, който би трябвало да е бял, и започна да се оглежда за някой служител.

Отвори се врата, от която излезе блед възрастен мъж по халат и с проходилка.

— Трябва да се смени подлогата. Бутонът за повикване на сестрата още не работи — каза възрастният човек на Бетингър.

— Ще кажа на сестрата.

Възрастният мъж се завъртя на място, подпирайки се на проходилката, сякаш беше електроповдигач. На влизане в стаята си измърмори:

— Бюрократи.

Бетингър продължи нагоре по празния коридор, оглеждайки се за канцелария или служител, докато напредваше. В далечния край на коридора се отвори врата и през нея излезе бял мъж на двайсетина години в ментовозелена униформа, светлокестенява коса, козя брадичка и поставка с листа, хванати за нея с щипка.

— Извинете — каза детективът, взирайки се в баджа с името на мъжа, който го представяше като лекар стажант.

— В момента не се допускат посетители.

Бетингър показа значката си.

По лицето на стажанта се появи известна суровост.

— С какво мога да помогна?

— В коя стая е Себастиан Рамирес?

— В никоя.

— Тръгнал си е? — Бетингър не беше попадал на тази информация в мрежата, макар че последната статия за латиноса беше отпреди две седмици. — Оправи ли се?

От устата на стажанта се чу тъжно изсмиване.

— Това шега ли е?

— Но е напуснал болницата?

— Аз бих използвал „изчезна“.

— Кога?

— Вчера.

Бетингър си спомни за поредицата телефонни обаждания до Доминик, докато караше към „Сечуанския дракон“. Обажданията, за които беше казал, че са от жена му.

— По обяд?

— Тогава разбрахме, защото предната вечер ни беше казал да не му носим закуска, така че може да е било и по-рано.