Гадна работа на улица „Гансън“ [bg]

Обърна се и приближи до колата, в която седеше нещо, което допреди малко е било човешко същество. Когато се доближи до отворената врата, носът на детектива се изпълни с миризмата на изгоряла коса и овъглени тъкани. Погледна през нея и описа посмъртния ров, издълбан между краката на мъртвия ефрейтор. Тялото на полицая и вътрешността на купето бяха осеяни с попадения на шрапнели.

В бележника си Бетингър записа: „Джането, военна граната, посмъртно кастриран“.

Тежки стъпки се приближаха иззад детектива, обявявайки идването на инспектора.

— Разбирам защото мошениците убиват ченгета — обяви Зволински. — Учудващото е, че не го правят по-често. Обаче за какво са направили това… — Дебел пръст посочи слабините на полицая. — Това не е дело на някой самотен психопат. За това трябва да има някаква причина, някаква логика.

— Сплашване.

Инспекторът се замисли за малко над чутото.

— Като ония психологически лайна, които се правят по време на война?

— Да. — На детектива му хрумна нещо. — Видя ли значките им?

— Не. — Зволински обърна глава, напълни дробовете си с въздух и извика:

— Лангфърд, Питърс, Джонсън!

Детективът, тримата повикани полицаи и инспекторът десет минути претърсваха местопрестъплението. Значките на мъртвите полицаи не бяха открити по време на тази операция.

Зволински пусна тримата полицаи да си вървят и погледна към Бетингър.

— И така, какво означава това? Някой ги е убил, за да им вземе значките и пенисите?

— Не съм сигурен. Може би убиецът е искал трофеи — подобно на еленските глави по стените. Или Може би искат да могат да докажат, че те са извършили това.

— Пред кого?

— Пред нас.

Изражението на инспектора не беше весело.

— Защо?

— Може би ще получим тези неща по пощата заедно с някои съвети как да си вършим работата.

Лицето на Зволински се превърна в грозната маска, която неговите съперници виждаха секунди преди да бъдат повалени на тепиха. Прекалено гневен, за да може да говори, той се обърна и закрачи към жълтата полицейска лента.

Бетингър насочи вниманието си към заградената площ, която можеше да вижда с помощта на светлините на взривената кола. Четирима мъже стояха в другия край на улицата до черна лимузина, обвити в пара, която се оцветяваше последователно в червено и синьо. Детективът скоро ги идентифицира като членовете на квартета: Доминик, Хуан, Пери и дребния петнист тип — Такли. Бяха сближили главите си и водеха тих разговор.

Бетингър закрачи към групичката.

Когато заобиколи останките от патрулката, срещна погледа на своя партньор. Зрителният контакт превърна черния отвор под големия нос на едрия чернокож в тънка линия. Азиатецът с белези от шарка запали цигара, а петнистият отпиваше от сребърен термос, който приличаше на противосамолетен снаряд.