Гадна работа на улица „Гансън“ [bg]

— Аз съм полицай — обясни Бетингър — и искам да разговарям с вас за стрелбата по-рано през…

— Нищо не съм видяла.

— Мога ли да вляза, за да получа официално…

— Няма да се обличам и гримирам за това.

Да разговарят с полицай в четири и половина сутринта беше нещо, което жителите на Виктъри приветстваха със същия ентусиазъм, с който биха се зарадвали на внезапен проктологичен преглед.

Бетингър заряза раздразнената жена, качи се по стълбите на третия етаж и се запъти към апартамента, който гледаше към улицата. Вратата беше украсена с картина на Исус Христос, под нея имаше табелка, на която пишеше: „Нашият Спасител“.

Полицаят почука, след като не видя звънец.

— Полиция.

От вътрешността на апартамента се чуха стъпки и лявото око на Господ потъмня — очевидно служеше за шпионка.

— Може ли да видя значката? — попита спокоен мъжки глас.

Бетингър показа месинга.

— Един момент.

Вътре изтрака верига, после дойде шумът от дръпнатото резе. Вратата се отвори към спретнат апартамент и показа един закръглен плешив и лъскав четирийсетинагодишен бял мъж по кафяв халат и чехли с носове във вид на овце.

— Влезте — махна плавно с ръка домакинът.

— Благодаря — каза Бетингър, докато влизаше. Приятният интериор беше осветен с коледни свещи, които украсяваха изкуствена бяла елха, а въздухът бе изпълнен с аромата на печени ябълки и канела.

Когато вратата се затвори зад тях, Бетингър протегна ръка:

— Детектив Джулс Бетингър.

— Органист Питър Кесел.

Двамата мъже си стиснаха ръце.

— Дойде да го вземеш, а? — Лъскавият музикант махна към коледното дръвче.

— Ако ми сътрудничиш, ще си затворя очите.

— Нещо за пиене? — попита Питър Кесел с усмивка. — Снощи правих ябълков сайдер.

— Благодаря, но имам много работа. Просто исках да…

— Заслужаваш малко глезене. Коледа е — каза органистът, докато изчезваше в тъмния портал. Щракна ключ и лампа на тавана освети стената на кухнята, на която имаше не по-малко от петдесет разпънати на кръста Христосовци. Скоро Питър Кесел се върна с голяма чаша, от която се вдигаше пара и стърчеше канелена пръчка.

— Благодаря — каза детективът и взе чашата.

— Откъде си? Ню Мексико, Колорадо?

— Аризона. — Детективът отпи от сайдера, който имаше възхитителен и много богат вкус. — Направил си забележителен сайдер.

— Благодаря. — Лъскавият мъж засия от гордост.

Бетингър посочи прозореца към „Лионора“ и се обърна към Кесел.

— Видя ли нещо, чу ли нещо?

— Събуди ме изстрел. Чух още няколко изстрела и взрив. Обаче по очевидни причини стоях далече от прозорците.

Отпивайки от ябълковия сайдер, детективът кимна.

— Когато реших, че е свършило — продължи Питър Кесел, — погледнах. Имаше много пушек, но съм почти напълно сигурен, че видях да се отдалечава един микробус от ония дългите.

— Товарен бус?

— Да.

Бетингър върна чашата на своя домакин и отвори бележника.

— Какъв цвят?

— Кафяв или черен. А може би тъмносин. Съжалявам… имаше доста пушек.