В долината на смъртта

— Можете да опитате. В случай че нямаш какво повече да ни казваш, не е нужно да се престараваш. Ние свършихме.

— Още не. Имам още нещо. Ти си отвлякъл моите синове и си казал на пратеника ми, че щели да умрат. Вярно ли е?

— Да.

— Какво са ти сторили, че искаш да ги убиеш?

— Какво са ти сторили обитателите на тази къща, че искаше да ги нападнеш?

— Те са мои врагове, защото са приятели на апачите.

— И аз съм длъжен да гледам на твоите синове като на врагове, които трябва да унищожа.

— Стоварваш си голяма вина. Ние ще избием най-малко толкова апачи, колкото вие убихте от нашите. Досега те са четири пъти по десет.

— Апачите са храбри, те умеят да се бранят.

Единственото слабо място на Желязната стрела беше неговата бащина любов. И намирайки Олд Файерхенд неумолим, той се улови за последното средство, което му беше останало.

— Ще ти дам откуп. Ти ще получиш конете на всички войни, които паднаха през тази нощ.

— Аз не съм джамбазин. Има само една-единствена цена, срещу която бих ти върнал синовете.

— Назови я!

— Даваш ми в замяна една друга личност.

— Кого имаш предвид?

— Този бял мъж тук, който се нарича Ролан.

Французинът скочи уплашен, ала марикопът го успокои веднага.

— Не се страхувай! Ти стоиш под моя закрила. Аз не мога да те жертвам.

— Значи не? — попита Олд Файерхенд.

— Не. По-добре да убиеш синовете ми. Хората не бива да говорят за Желязната стрела, че е принесъл в жертва приятеля си, за да спаси своите деца.

— Но този, когото наричаш свой приятел, е мошеник.

— Охо! — извика Ролан и посегна към пояса си. Марикопът му хвърли предупредителен поглед.

— Според вашите закони той може би е постъпил несправедливо, но според нашите аз съм негов закрилник и трябва да сдържа думата си.

— В такъв случай синовете ти ще умрат.

Горда усмивка плъзна по лицето на марикопа.

— Толкова бързо това няма да стане. Ти много добре ще размислиш, преди да ги убиеш. Аз ще ти го докажа.

— Любопитен съм да чуя доказателството ти.

— Аз няма да говоря с думи, а с дела.

— Pshaw! Караш ни да се смеем.

— Ние дойдохме като приятели при вас.

— Олд Файерхенд не е момче. Когато беше вчера при вас в голямолистната гора, той стоеше на дървото, под което ти говореше със Сребърния мъж. Така узнах всичко, което ти не би ми казал.

— Уф! Уф!

— Ето защо взех в плен Двата пръста. Ако ни бяхте пратили някой вестител, за да ни уведомите честно за нападението, нямаше да падне никой от вашите и сега щяхме да седим заедно, пушейки лулата на мира.

— Върнете ли ни Двата пръста, войните на марикопите ще се оттеглят и никога вече няма да обезпокоят Гълъбицата на вековната гора!

— За дете ли считаш Олд Файерхенд? Не си ти този, който ще поставя условия, а ние. Аз вече ти казах нашите.

— Тогава ще освободим пленниците със сила.

— Как се каниш да я подхванеш тая работа?