В долината на смъртта
- Автор: Май Карл
- Серия: deutsche herzen, deutsche helden #2
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «КАЛЕМ — 90»
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «В долината на смъртта». Краткое содержание книги:
— Защото е един мерзавец. Той участва в похода на марикопите, да, изглежда той е този, който е насъскал червенокожите срещу нас.
— Не се ли заблуждавате?
— Не. Сам и аз лично го видяхме, при условие, че вашият Ролан и нашият Сонатака са едно и също лице.
— Нека се пази от мен предателят! Само да ми се мерне пред мушката, като нищо ще му тегля куршума!
Най-належащите приготовления за посрещането на марикопите се състояха в пренасянето на горивни материали на равния покрив на мисионерската постройка, които при приближаване на враговете щяха да бъдат запалени. В наличност имаше достатъчно петрол и смола за огън, с който да се освети цялата долина на езерото.
Когато мракът се спусна, бяха пристигнали вече около сто и петдесет добре въоръжени индианци, които чакаха с копнеж нападението. Винету още не беше се върнал. Уилкинс изрази загриженост за него, ала Олд Файерхенд го успокои.
— Не е нужно, сър! Доколкото познавам Винету, той няма да дойде, преди да може да ни извести, че враговете са тук. Аз ни най-малко не се боя за него.
Вече наближаваше полунощ. Отвън цареше гъст мрак. Постройката лежеше спокойна и тъмна. Нито един от външните прозорци не беше осветен. В един момент на вратата тихо се почука и старата индианка отвори шибъра.
— Кой е?
— Винету.
Когато го пропусна, той мина мълчаливо край нея. Коня си изглежда бе скрил на някое сигурно място, за да може по-добре да наблюдава.
В двора гореше нисък огън, чиито отблясъци живописно осветяваха фигурите на червените воини. Винету пристъпи към Силната ръка и поговори късо време с него. После вождът извика няколко заповеди на хората си и те веднага изчезнаха да се разпределят горе на платформата и в помещенията, чиито прозорци гледаха навън. С влизането си в стаята, където се бяха събрали белите, Винету каза само:
— Марикопите са тук.
— Най-сетне! — обади се Сам. — Сега театрото може да започне. Веднага ли ще нападнат?
— Идваха непосредствено след мен. Ще обкръжат къщата. Моите бели братя погрижиха ли се да бъде запален осветителен огън?
— Да.
Всеки се отправи към поста си. Сам си бе избрал портата; смяташе, че там най-напред ще се стигне до стрелба.
Отвън не се долавяше и най-лек шум. Сам стоеше до прозорчето-шпионка, ала не бе в състояние да различи нещо. Въпреки това знаеше, че нападателите са отдалечени само на няколко крачки — подсказваше му го онова неопределено, шесто чувство. Наостри слух, когато чу стъпките на кон, който бавно приближи и спря пред вратата. Почука се. Сам изчака известно време, за да си помисли онзи отвън, че хората вече са потънали в сън. Едва след повторното хлопане изтика шибъра.
— Кой е там?
— Един пратеник до Гълъбицата на вековната гора.
— От кого?
— От Силната ръка.
— Къде всъщност се намира вождът, който те праща?
— На лов за бизони по бреговете на Хила.
После Сам долови тихо пълзене. Знаеше, че сега до портата стоят неколцина врагове. Планът им бе, отвори ли се, веднага да нахлуят с този, който се представяше за пратеник. Сам говореше толкова високо, че хората горе на покрива можеха да го чуят.
— На лов бил, а? — изсмя се той с глас. — Моят червен брат се лъже. Силната ръка се намира тук, в тази къща.
— Уф! — прозвуча вън с тон на уплаха.
— Да, червени мошенико! Който поиска да изиграе някого, трябва да е и по-умен от него. Вие марикопите обаче сте най-гламавите типове, ако не се лъжа. Аз бях днес във вашия лагер, отвлякох посред вас синовете на Желязната стрела и ги домъкнах тук като пленници. А на теб искам да дам благословията си за лъжите, които ни сервира.
При тези думи той пъхна цевта на пушкалото си през прозорчето и веднага проехтя изстрел. При блясъка се видя как индианецът се свлича от коня.
Яростен вой отговори на изстрела, после настъпи тишина. В следния миг горе върху платформата на къщата лумна огромен петролен пламък и освети цялата околност като ден. Обсадените видяха, че марикопите бяха обкръжили сградата от всички страни.
Отгоре се разнесе звучен глас:
— Винету, вождът на апачите, е тук, за да посрещне Желязната стрела. Нека моите червени братя се изтеглят по селата си, преди да са ги погълнали куршумите ни!
Отвърна му рев от подигравателен смях. Но мощният глас на апача надвика данданията.