Хари Потър и затворникът от Азкабан

Хагрид седеше по риза, облегнат на излъсканата от употреба дървена маса, а Фанг бе положил глава в скута му. От пръв поглед си личеше, че Хагрид е пийнал доста — пред него имаше калаена халба почти колкото ведро, а самият той като че ли не ги виждаше много ясно.

— Т’ва си е рекорд — дрезгаво заговори той, като ги позна. — Не ще да е имало досега учител, дето е издържал само един ден.

— Ама ти не си уволнен, Хагрид! — възмути се Хърмаяни.

— Още не съм — тягостно се съгласи Хагрид и отпи голяма глътка от питието в халбата. — Ама и туй ще стане, щом Малфой…

— Как е той? — попита Рон, като седнаха. — Не беше нещо сериозно, нали?

— Мадам Помфри направи всичко възможно — глухо отвърна Хагрид, — ама той все разправя, че ще умре… целият е в бинтове… стене…

— Преструва се — веднага каза Хари. — Мадам Помфри знае как да лекува всичко. Нали от нейната отвара миналата година ми порастнаха толкова много нови кости! Само че Малфой гледа да използва сега цялата работа…

— Училищното настоятелство вече било уведомено, разбира се — продължи Хагрид още по-унило. — Бил съм се изсилил, казали. Защо не съм оставил хипогрифите за по-късно… да съм почнел с пихтиести червеи или нещо подобно. Ама аз си мислех, че за първия час… нещо по-интересно…

— Вината е на Малфой, Хагрид! — сериозно каза Хърмаяни.

— Ние сме свидетели — добави Хари. — Ти каза, че хипогрифите нападат, като ги обидят. Ако Малфой не е слушал, сам си е виновен. Ние ще разкажем на Дъмбълдор какво точно се случи.

— Да, да, изобщо не се притеснявай, Хагрид. Ние ще те подкрепим.

Една-две сълзи се търкулнаха от набръчканите ъгълчета на маслиновочерните очи на Хагрид. Той сграбчи Хари и Рон едновременно и ги притисна до гърдите си в задушаваща прегръдка.

— Стига си пил, Хагрид! — твърдо каза Хърмаяни, взе халбата и излезе да я изсипе навън.

— Хм, тя май е права — съгласи се Хагрид и пусна двете момчета, които залитнаха и заразтриваха ребрата си.

Хагрид се надигна тежко от стола и клатушкайки се, последва Хърмаяни навън. След малко се разнесе силен плисък.

— Какво ли направи? — обезпокои се Хари, когато Хърмаяни влезе с празната халба.

— Потопи си главата във варела с вода — отвърна Хърмаяни и прибра халбата.

Хагрид се върна, от дългата му коса и от брадата му се стичаше вода, а той я бършеше от очите си.

— Сега съм по-добре — каза великанът и разтърси глава като куче, изпръсквайки ги здравата. — Я слушайте, много ви благодаря, задето дойдохте да ме видите, аз наистина…

Хагрид изведнъж замръзна на мястото си, вперил очи в Хари, като че едва сега забелязваше присъствието му.

— ТИ КАКВО ТЪРСИШ ТУК, А? — ревна той така неочаквано, че и тримата подскочиха цяла стъпка във въздуха. — ТИ НЕ БИВА ДА СКИТАШ НАОКОЛО КАТО СЕ СТЪМНИ, ЧУ ЛИ МЕ, ХАРИ! А И ВИЕ ДВАМАТА! КАК СТЕ ГО ПУСНАЛИ!

На една крачка Хагрид стигна до Хари, хвана го за ръката и го задърпа във въздуха.