Позитронният човек
- Автор: Азимов Айзек, Силверберг Роберт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Позитронният човек». Краткое содержание книги:
От известно време Ендрю не живееше в къщата. Бизнесът с дърворезбата се разрасна и стана неудобно да работи в мансардата-студио, което Сър му отдели в началото. Няколко години по-рано решиха, че може да има малко собствено жилище — едноетажна къщичка до гората на имението Мартин.
Беше приятна, проветрива къща на малко възвишение, заобиколено от папрати и храсти с лъскави листа, а наблизо растеше грамадна секвоя. Трима роботи-работници я построиха за броени дни под ръководството на човек-техник.
Разбира се, в къщата нямаше нито спалня, нито кухня, нито баня и тоалетна. В едната стая се помещаваше библиотеката и кабинета, където Ендрю съхраняваше справочници, скици и документите, свързани с бизнеса, а в другата, много по-голяма — работилницата, където Ендрю държеше инструментите и твореше изделията. Под малък навес до сградата стояха запасите от екзотична дървесина, използвана от Ендрю за бижута и купчини по-обикновено дърво за изработване на толкова търсените мебели.
Работата му не свършваше никога. Шумът около делото му за получаване на свобода предизвика световен интерес към неговите произведения и рядко имаше някоя сутрин да не намери в компютъра си три-четири поръчки. Списъкът се простираше с години в бъдещето, затова накрая той се принуди да състави списък от чакащи само за привилегията да направят поръчка при него.
Сега, като свободен робот, работеше още по-упорито, отколкото през годините, когато формално бе собственост на Сър. Често му се случваше да работи едно-две денонощия, без да излиза от къщата — нямаше нужда нито от храна, нито от сън, нито от каквато и да е почивка.
Банковата му сметка набъбваше неспирно. Настоя да възстанови напълно разходите на Сър за построяването на малката къща и този път Сър се съгласи да приеме парите, за да спази правилата. Нотариалният акт за постройката беше официално прехвърлен на името на Ендрю и той нае земята за строеж.
Когато се ожениха, Малката Мис и Лойд Чарни построиха къща наблизо по брега. Тя никога не пропускаше да навести Ендрю при честите гостувания в имението заради баща си. По навик идваше първо в работилницата, бъбреше си с Ендрю и оглеждаше най-новите му творби, а после отиваше в голямата къща при Сър.
Често водеше и Малкия Сър, макар че Ендрю вече не го наричаше така. Малкия Сър отдавна не беше момче. Израсна висок и як млад мъж с щръкнали червеникавокафяви мустаци, почти толкова страховити на вид, колкото на дядо му. Имаше и внушителни бакенбарди. Скоро след съдебното решение, превърнало Ендрю в свободен робот, той му забрани да използва старото име.
— Не ви ли харесва, Малък Сър? — попита Ендрю. — Смятах, че ви е забавно.
— Вярно е.
— Но сега, след като пораснахте и станахте мъж, струва ви се снизходително, така ли? Засяга достойнството ви? Нали знаете колко ви уважавам…
— Няма нищо общо с моето достойнство, а с твоето.
— Не ви разбирам, Малък Сър.
— Явно не ме разбираш. Но помисли, Ендрю — „Малък Сър“ може и да е очарователно обръщение, аз и ти поне го възприемаме така, но всъщност то е подмазваческо — старият семеен слуга го използваше, за да говори със сина на господаря или в моя случай — с неговия внук. Но сега не е уместно, не виждаш ли, Ендрю? Дядо вече не ти е господар, а аз не съм малкия симпатяга. Свободен робот не бива да нарича никого „Малък Сър“. Ясно ли ти е? Аз те наричам Ендрю открай време. А от днес и ти ще ме наричаш Джордж.
Изрече го като заповед и Ендрю нямаше какво друго да прави, освен да се съгласи.
Незабавно спря да нарича Джордж Чарни „Малкия Сър“. Но Малката Мис за него си остана Малката Мис. За Ендрю беше немислимо да я нарича „мисис Чарни“, а даже „Аманда“ му се струваше недостойно и дръзко като обръщение. Тя си беше Малката Мис, макар че сега косата й посивяваше, а колкото и да бе стройна, слаба и красива както винаги, не можеше да се отрече, че остарява. Ендрю се надяваше никога да не чуе от нея заповед като от нейния син. И тя никога не го направи. Беше „Малката Мис“ и такава щеше да си остане.
Един ден Джордж и Малката Мис дойдоха в къщата, но не минаха първо при Ендрю, както правеха винаги. Ендрю видя, че колата подмина отклонението към неговото жилище и се учуди. Мина половин час. Никой не идваше при него. Стана неспокоен. Да не ги е обидил с нещо? Не, не вярваше.
Значи имаше проблем в голямата къща?
Захвана се с работа, но макар да си наложи самодисциплина на робот, за да се съсредоточи, нищо не вървеше както трябва. Едва в късния следобед Джордж Чарни дойде при него. Сам.
— Нещо лошо ли се е случило, Джордж? — попита Ендрю веднага.