Позитронният човек
- Автор: Азимов Айзек, Силверберг Роберт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Позитронният човек». Краткое содержание книги:
— Страхувам се, че да. Ендрю, дядо умира.
— Умира? — вцепенено повтори Ендрю. Смъртта беше представа, за която мислеше отдавна, но никога не я разбра истински.
Джордж кимна печално:
— Майка ми е при него. Дядо иска и ти да си там.
— Иска ли? Значи самият Сър, а не вашата майка ви изпрати за мен?
— Да, самият Сър.
Ендрю усети леко трепване във върховете на пръстите си. Дотолкова му бе дадено да се доближи до телесна проява на вълнение. Но в усещането се примесваше и страдание.
Сър — на смъртно легло!
Спря машините и се забърза към голямата къща, а Джордж Чарни подтичваше до него.
Сър лежеше неподвижно в леглото — през последните години бе прекарал там повечето от времето. Косата му бе изтъняла до няколко бели кичура. Дори великолепните мустаци висяха тъжно. Изглеждаше твърде блед, сякаш кожата му ставаше прозрачна и като че почти не дишаше. Но очите му бяха отворени — свирепите, пронизващи, яркосини очи — и успя да се усмихне едва-едва, само с леко повдигане на устните, щом видя Ендрю да влиза в спалнята.
— Сър… ох, Сър, Сър…
— Ела тук, Ендрю, — гласът му звучеше изненадващо силно — гласът на някогашния Сър.
Ендрю се забави, твърде объркан, за да се подчини.
— Казах ти да дойдеш тук. Това е заповед. Някога ти обещах, че няма да ти заповядвам повече, но сега е изключение. Съвсем последната заповед, която ще получиш от мен, можеш да разчиташ на това.
— Да, Сър. — Ендрю пристъпи напред.
Сър издърпа ръка изпод завивката. Изглеждаше толкова трудно за него да отмести одеялото, че Джордж се втурна да му помогне.
— Не — отпъди го Сър със следа от някогашната гневливост. — По дяволите, не се опитвай да го правиш вместо мен, Джордж! Аз само умирам, а не съм сакат. — Той ядосано отмести завивката достатъчно, за да вдигне ръка и да я протегне към робота. — Ендрю, — каза той. — Ендрю…
— О, Сър, — започна Ендрю. И млъкна. Не знаеше как да продължи.
Никога не беше стоял до леглото на умиращ, никога не беше виждал мъртвец. Знаеше, че смъртта е човешкият край на функциите. Тя беше нежелана и необратима разруха, която накрая се случва с всички човешки същества. Щом беше неизбежна, Ендрю искаше да вярва, че хората я приемат като естествен процес и не я очакват със страх или погнуса. Но не се чувстваше съвсем сигурен. А Сър бе живял толкова дълго — бе свикнал с живота, в него винаги имаше толкова жизненост.
— Дай ми ръка, Ендрю.
— Разбира се, Сър.
Ендрю хвана хладната, бледа, сбръчкана ръка на Сър в своята — изсъхнала стара плът в гладка безупречна пластмаса без възраст.
— Знаеш ли, Ендрю, ти си чудесен робот. Наистина чудесен. Най-добрият робот, направен някога.
— Благодаря ви, Сър.
— Исках да ти го кажа. И още нещо. Радвам се, че си свободен. Това е всичко. За мен е важно, че можах да ти го кажа. Това е, Ендрю.
Ендрю разбра недвусмисленото отпращане. Вниманието на Сър вече не беше насочено към него. Той пусна треперещата ръка и отстъпи от леглото, застана до Малката Мис и Джордж. Малката Мис се пресегна и докосна ръката на Ендрю над лакътя, леко и нежно. Но не каза нищо. Джордж също.
Старият мъж сякаш се оттегли в свой далечен свят. Единственият звук в стаята беше все по-тежкото дишане на Сър, все по-остро, по-накъсано. Сър лежеше неподвижно, загледан в нищото. Лицето му бе безизразно, като на робот.
Ендрю беше силно смутен. Можеше само да стои, без да издава звук, напълно неподвижен и да наблюдава — не се съмняваше — последните мигове на Сър.
Дишането на стареца стана още по-тежко. Чу се странен гъгнещ звук дълбоко в гърлото му. От създаването си Ендрю не бе чувал такъв звук.
После всичко утихна. Освен спрялото дишане, Ендрю не забелязва друга промяна в Сър. И преди миг беше неподвижен, и сега. И преди гледаше сляпо в тавана, и сега. Въпреки това Ендрю разбра, че се е случило нещо трудно за осъзнаване, надхвърлящо способностите му. Сър премина тайнствения праг, разделящ живота от смъртта. Сър вече го нямаше. Сър си беше отишъл. Оставаше само празният труп.
Най-после Малката Мис прекъсна безкрайното мълчание с леко покашляне. В очите й не се виждаха сълзи, но Ендрю забеляза колко дълбоко разстроена е. Тя каза:
— Ендрю, радвам се, че дойде, преди той да свърши. Ти трябваше да бъдеш тук. Ти си един от нас.
И още веднъж Ендрю не знаеше как да отговори. Малката Мис продължи:
— Беше чудесно да чуя каквото ти каза. Към края може да не ти е изглеждал приятелски настроен към тебе, но той беше стар, знаеш. И твоето желание да бъдеш свободен го нарани. Но накрая ти прости, нали?
Тогава Ендрю намери думите:
— Без него никога нямаше да бъда свободен, Малка Мис.