По границите на Далечния запад
- Автор: Сальгари Эмилио
- Серия: delle avventure nel far west #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Божан Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «По границите на Далечния запад». Краткое содержание книги:
Но що за личност бил този „писарушка“ Салгари? Защо подписвал писмата си до своята годеница „Твоят див малаец“? Защо пред домашния си лекар, който го лекувал от малария, се кълнял, че прихванал болестта в Индия? Каква нужда е изпитвал да се показва на балкона, преоблечен като пират, когато минавали ученички край дома му на „Корсо Казале“ в Торино, или да се дуелира със синовете си на двора, както твърдели съседите? Това дало повод на един виден психиатър. като се посъветвал с биографа на Салгари, да определи „казуса Салгари“ като характерен случай на митомания.
Още от младини Салгари страдал от болезнена амбиция, но света му се изплъзнал, всичко му убегнало. Опитал се да стане боксьор, колоездач, фехтовач, ала без успех. Скъсали го и на изпитите в морското училище в Триест. Затова героят, какъвто той не е могъл да стане, става действуващо лице в романите му. Така се родили Черният Корсар, Сандокан, Янец, ТремалНаик. Мариана. Йоланта и други. Героите на Салгари са красиви и снажни (а самият той бил висок метър и шестдесет), обладаващи необикновена сила (в противовес на заключението „слаботелесен“ на комисията на морското училище). Не му оставало друго освен да си измисли свой свят, да се превъплъти в своите герои. Романистите на английската и френската приключенска литература били до един пътешественици, обиколили по няколко пъти света. Бедният Салгари трябвало сам да придобие своя опит на пътешественик, тъй като никога не му се удало да напусне Торино. От градската библиотека, където отивал всяка сутрин, мъкнел в къщи десетки ситно изписани листове с имена на екзотични растения и животни, на географски описания и исторически справки. „Пътешественикът с бомбе“ можел да се придвижва в коя да е част на света, вещо и убедително да разказва както за морето и пиратските кораби, така и за джунглата, прерията или Северния полюс. Бил също така винаги готов да откликва с нов роман на всяко по-голямо политическо събитие: още незавършила испано-американската война за Куба, излязъл романа му „Капитанката на Юкатан“, тунизийското въстание било последвано от „Разбойниците от Риф“. Понякога фантазията му направо изпреварвала събитията, какъвто бил случаят с книгата му „Сред ледовете“, конфискувана от властите, понеже описвала досущ правителствения проект за полярна експедиция.
Наречен „италианският Жул Верн“, Салгари (1863–1911) оставил богато литературно наследство: осемдесет романа и сто й тридесет разказа. Плодовете на невероятната си фантазия изливал в своите съчинения, които били развлекателно и познавателно четиво за четири поколения. Огромното му творчество се разделя на четири поредици: Малайските пирати, Корсарите, Далечният Запад, Африкански и източни приключения.
В миналото Салгари е издаван у нас в подборен превод и на брошури, които далеч не са могли да го представят в истинския му ръст на голям приключенски автор.
След успеха на „Черният корсар“, който излезе през 1981 г. през тази година издателство „Отечество“ ще предложи на своите млади читатели освен настоящата книга, още „Тайните на черната джунгла“ и „Последната битка на Сандокан“, всяка една от които най-ярко представя отделните поредици на Салгари. Така едно голямо и забравено творчество през последните четиридесет години у нас ще намери отново мястото си сред другите творби за приключения и пътешествия.
Божан Христов
— Засега бъдете доволни ако спасите кожата си, приятелю.
— А после как ще продължим? Езерото е още далеч, а също и асиендата.
— Все ще стигнем по някакъв начин. Да не би да нямаме ласо, или прерията да е останала без диви мустанги?
— Прав си, Джон — рече Хари. — Нека сега мислим как да спасим скалповете си.
В този миг над главите им и около конете префучаха няколко куршума.
— По дяволите! Каква е тази градушка? — викна Джон. — Пришпорете конете, другари! Още стотина метра и ще бъдем извън обсега им. Напред!
Изплашени от изстрелите и най-вече от пожара, който бе обхванал фургоните и пропъдил нападателите им, четирите мустанги напрегнаха сетни сили, пришпорени до кръв, спечелвайки други стотина метра. Още по-бесни, индианците надаваха ужасни викове и се опитваха да наваксат изгубеното разстояние, но единствен предводителят им, който развяваше трофея си от паунови пера, бе успял да спази дистанцията и да не изостане.
— Ах, куче! — викна Джон, разярен, и бързо зареди карабината си. — Скалпът ти не мога да взема, но живота ти — да!
Спря мустанга си и се обърна. Индианецът не беше на повече от осемстотин или деветсотин метра и приближаваше стремително, стискайки карабина с широка цев, сигурно използувана при лов на бизони и сиви мечки — животни, които човек можеше да убие само с едри съчми.
— Не си губи времето, Джон! — бе извикал Хари.
— Нужни са ми само няколко секунди — бе отвърнал съветникът. — Всеки ден човек няма случай да убие един индиански вожд.
— Хайде, стреляй…
Тутакси отекна гърмеж. Мустангът на вожда се изправи на задните си крака, опита се да се освободи от ездача си, после се строполи встрани и потъна във високата трева.
Разбрал навреме, че е взет на мерник, вождът се бе присвил зад главата на животното, а щом то бе повалено, направи великолепен отскок и залегна на земята.
— Куче! — викна Джон, който не обичаше да хаби патроните си.
Последва залп от ругатни, които се сляха с ожесточените крясъци на индианците, чийто брой нарастваше, защото и онези, които бяха плячкосвали колите, подгонени от прииждащия пожар, сега се включваха в гонитбата.
— Един добър кон струва колкото един индианец — каза Хари. — Без коня си вождът не струва повече от един койот.
— Не вярвах, че ще бъде толкова късметлия — отвърна съветникът, който застана отново на мястото си и зареди повторно карабината си.
— По-късно ще го пратиш да се разхожда по сияйните прерии, които Великия Дух, добрият Маниту, е запазил за червената раса.
— Хм… Бих предпочел да го просна веднага.
— Какво значение има един повече или един по-малко? Виж другите, които ни гонят. Ако не откриеш шахтите, няма за какво да завиждаме на ония нещастни заселници.
— Мината е по-близо, отколкото предполагаш — отвърна съветникът, който бе насочил поглед към показващите се стръмни склонове на Сиера Ескалада. Четирите коня, които препускаха все още великолепно и учудваха дори индианците, вече бяха прекосили последния откъс от прерията и сега навлизаха сред горичките на предпланината. Дори и огънят не можеше да ги настигне, макар прерията да бе се превърнала в океан от пламъци, които само реките можеха да спрат.
Сиера Ескалада беше съвсем близо. Не беше голяма планинска верига като Сиера Невада или като Ларамската, но все пак имаше върхове, които се издигаха на значителна височина.
Джон, който — вече казахме — познаваше отлично всички тези места защото ги бе пребродил на шир и на длъж в продължение на двадесет и повече години, а и притежаваше дарбата да се ориентира, бе застанал начело на отряда, без да го е грижа, че конете могат да пострадат при този отчаян кариер. Още повече той знаеше, че предстои да ги загубятт.
Индианците не бяха престанали да ги преследват, но бяха изостанали и почти не се виждаха, защото ги скриваха първите ниски гори. Яростните им викове достигаха все още до бегълците, макар и слаби.
Джон продължи да препуска още половин час, изкачвайки първите склонове на планината, покрити с растителност, която ставаше все по-гъста, после спря край една гола поляна, изпречила се неочаквано отпреде му и потънала в черен прах. Полусрутени навеси заемаха единия й край, другият беше отрупан от железни и дървени траверси, набързо нахвърляни, както и от разкривени вагончета с колелата нагоре. Тук-там все още се виждаха купчинки въглища, никому ненужни.
— Това ли е мината? — попита Хари.
— Слизайте! — изкомандува съветникът. — Вземете оръжието, боеприпасите, завивките и най-вече не забравяйте ласата си.
— Както и втория мечи бут, който засега е единствения ни хранителен запас — добави Джордж.