Живот на заем ((Небето няма избраници))
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцеслав Константинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Живот на заем ((Небето няма избраници))». Краткое содержание книги:
— Ако непременно сте решили да пътувате, поне вземете влака — каза Крокодила.
Лилиан мълчаливо показа на старшата сестра коженото си палто и вълнените си дрехи. Крокодила направи презрително движение.
— Няма да ви помогнат! Ама вие какво, желаете да се самоубиете ли?
— Всички вървим нататък — едни по-бързо, други по-бавно. Но ние ще бъдем благоразумни и ще караме бавно. А и не е далеч.
До изходната врата оставаше още съвсем малко. Слънцето проникваше през стъклата и я заслепяваше.
„Още няколко крачки — мислеше Лилиан, — и край на мъките. Още една крачка само!“
— Да знаете, че сте предупредена! — изрече невъзмутимият студен глас зад нея. — Ние си измиваме ръцете!
Макар и да не й беше до смях, Лилиан трябваше да се усмихне. Последната шаблонна фраза на Крокодила бе спасила положението.
— Няма нужда да ги миете, те и без това са стерилни — каза Лилиан. — Сбогом! Благодаря за всичко.
Най-после беше навън. Снегът блестеше толкова ярко, че трябваше да затвори за миг очи.
— Довиждане, Холман!
— Довиждане, Лилиан. Скоро ще ви последвам и аз.
Тя го погледна. Холман се смееше. „Слава богу — помисли си тя. — Най-после някой, който не ми чете нотации!“ Холман я загърна здраво във вълнените й дрехи и в коженото й палто.
— Ще караме бавно — каза Клерфе. — Щом залезе слънцето ще спуснем покрива. А засега сте защитена отстрани от вятъра.
— Добре — отвърна тя. — Може ли да тръгваме?
— Не сте ли забравили нещо?
— Не.
— Впрочем и да сте забравили, могат да ви го изпратят по пощата.
За това Лилиан не се бе сетила и изведнъж то й даде някаква утеха. Бе мислила, че със заминаването си скъсва всякаква връзка със санаториума.
— Наистина, могат да ми го изпратят — каза тя. Някакъв дребен човечец, приличащ на нещо средно между келнер и клисар, премина бързо покрай тях. Клерфе се сепна.
— Та това е…
Човекът се отправи към входа на санаториума и сега Клерфе го позна. Бе облечен в тъмен костюм, носеше черна шапка и пътнически куфар. Това бе придружителят на тленни останки, но сега бе напълно променен — бе изгубил своя смачкан и навъсен вид и се държеше приветливо и авторитетно. Явно заминаваше за Богота.
— Кой? — попита Лилиан.
— Нищо, нищо. Стори ми се, че виждам един познат. Готова ли сте?
— Да — каза Лилиан. — Готова съм.
Колата потегли. Холман им махаше с ръка. От Борис нямаше и следа. Кучето подгони колата и ги следваше известно време, но след това изостана.
Лилиан се огледа. По терасите за слънчеви бани, които само преди минута бяха празни, започнаха изведнъж да се появяват хора. Болните, които почиваха в шезлонгите си, се бяха надигнали, за да видят заминаването й. Па тайния телеграф в санаториума те бяха узнали отдавна за случилото се и сега, чувайки шума на мотора, бяха застанали в тънка редица по терасите — почти черни на фона на яркото синьо небе — и се взираха надолу.
— Като в арена при борба с бикове — каза Клерфе.
— Да — съгласи се Лилиан. — А ние какво сме? Бикове или матадори?
— Винаги бикове. Но си мислим, че сме матадори.
VII
Колата бавно се придвижваше през заснеженото дефиле, над което като поток течеше небето с цвят на тинтява. Вече бяха преминали прохода, но от двете страни на пътя все още имаше двуметрови преспи, които закриваха напълно гледката. Пред очите им се откриваха само снежни стени и синята ивица на небето. Лилиан бе отметнала глава назад и скоро престана да различава кое е горе и кое долу — синьото или бялото.
След това замириса на смола и бор и пред тях се появи едно селце с кафяви ниски къщици. Клерфе спра колата пред бензиностанцията.
— Мисля, че вече можем да свалим веригите от колелата. Как е пътят надолу? — попита той момчето от бензиностанцията.
— Екстра.
— Какво?
Клерфе погледна момчето. То бе облечено в червен свитер и в ново кожено яке, носеше очила в стоманени, рамки, имаше пъпчици по лицето и щръкнали уши.
— Та ние се познаваме! Казваха те Херберт или Хелмут, или…
— Хуберт.
Момчето посочи една дървена табела, окачена между двете бензоколонки:
„X. Гьоринг — гараж и автосервиз“
— Табелата нова ли е? — попита Клерфе.
— Нова-новеничка!
— Но защо не си написал цялото си име?
— Така е по-практично. Някои мислят, че се казвам Херман.
— По-скоро трябваше да се очаква, че ще пожелаеш да си смениш името, вместо да го изписваш с такива огромни букви.
— Да не съм толкова глупав! — заяви момчето. — И то тъкмо сега, когато отново започват да пристигат немски коли! Не можете да си представите какъв бакшиш пада! Не, господине, името си ми е направо златно!