Смъртта идва като завършек
- Автор: Кристи Агата
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмил Димитров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Смъртта идва като завършек». Краткое содержание книги:
— О, това е лошо, жестоко! Нищо ли не можа да се направи?
— Всичко, каквото можеше, се направи. Лекарствата го накараха да повърне. Предписаха му отвара от силни билки. Приложиха свещени амулети и могъщи заклинания. Нищо не помогна. Мерсу е опитен лекар. Щом той не можа да спаси моя син, тогава такава е била волята божия — да не се избави.
Гласът на жреца лекар се извиси в сетно гръмко песнопение. Той излезе от стаята, бършейки потта от челото си.
— Е? — нетърпеливо се обърна към него Имхотеп.
Лекарят каза сериозно:
— С благословията на Изида синът ти ще живее. Слаб е, но кризата от отровата премина. Болката намалява.
Той продължи с по-обикновена интонация:
— Истинско щастие е, че Яхмос е пил по-малко от отровното вино. Опитвал е бавно, докато изглежда синът ти Собек го е изгълтал наведнъж.
Имхотеп простена:
— В това беше разликата между тях. Яхмос, плах, предпазлив и бавен в подхода си към всичко. Дори в яденето и пиенето. Собек, вечно изпадащ в крайности, щедър, с широка ръка… уви! — неразумен. — После добави остро: — Значи виното определено е било отровено?
— Няма никакво съмнение, Имхотеп. Утайката беше изследвана от моите млади асистенти върху опитни животни. Всичките умряха почти едновременно.
— Но аз пих от същото вино няма и един час по-рано, пък не почувствах прилошаване.
— Със сигурност то не е било отровно тогава. Отровата е била добавена по-късно.
Имхотеп удари с юмрук по дланта на ръката си.
— Никой — заяви той, — никой жив не би дръзнал да отрови синовете ми тук, под моя покрив! Такова нещо е невъзможно. Никой жив човек, казвам ти!
Мерсу наведе леко глава. Лицето му стана неразгадаемо.
— За това, Имхотеп, ти най-добре можеш да съдиш.
Имхотеп стоеше и се чешеше нервно зад ухото.
— Има нещо, което бих искал да чуеш — внезапно изрече той. Плесна с ръце и когато слугата влезе, викна: — Доведи пастирчето! — Обърна се към Мерсу и обясни: — Това момче не е от най-умните. Трудно схваща какво му казват и не владее съвсем умствените си способности. Но има очи, зрението му е наред и е твърде предано на сина ми Яхмос, който беше мил с него и се отнасяше тактично към недостатъка му.
Слугата се върна, водейки за ръка слабо, почти чернокожо момче само с парче плат около бедрата, с леко кривогледи очи и с уплашено, глуповато лице.
— Говори! — заповяда рязко Имхотеп. — Повтори каквото ми каза одеве.
Момчето наведе глава, пръстите му започнаха да мачкат препаската около кръста.
— Говори! — извика Имхотеп.
Влезе Еза, накуцвайки, опираше се на тояжката си и се взираше с недовиждащите си очи.
— Ти притесняваш детето. Ренизенб, дай му един хинап. Така, момченце, кажи ни какво видя.
Момчето гледаше ту към един, ту към друг. Еза го подкани:
— Това беше вчера, когато ти влезе през вратата на двора и видя… какво видя?
Момчето закима с глава, поглеждайки настрани, и промърмори:
— Къде е господарят Яхмос?
Жрецът заговори властно и любезно:
— Желанието на твоя господар Яхмос е да ни разкажеш каквото знаеш. Не се бой, никой няма да ти стори зло.
Лицето на момчето просветна:
— Господарят Яхмос беше добър към мен. Ще направя каквото желае.
То млъкна. Имхотеп замалко да избухне, но погледът на лекаря го спря. Изведнъж момчето заговори бързо, нервно, като през цялото време се озърташе наляво-надясно, сякаш се плашеше да не би някой невидим дух да връхлети отгоре му.
— Всичко стана заради малкото магаренце, дето Сет го закриля и все прави по някоя пакост. Аз го погнах с тоягата си. То влезе през голямата порта в двора и аз надзърнах през вратата вътре. На верандата нямаше никой, но беше оставен съд с вино. И после една жена, господарка, излезе отвътре. Приближи до съда, подържа ръцете си над него и после, после… май пак влезе в къщата. Не зная. Чух стъпки, обърнах се и видях в далечината господаря Яхмос да се връща от полето. И аз продължих да търся магаренцето, а господарят Яхмос влезе в двора.
— И ти не го предупреди! — ядосано извика Имхотеп. — Нищо не му ли каза?
Момчето заплака:
— Не знаех, че има нещо нередно. Не видях нищо друго, освен жената, застанала усмихната там и простряла ръце над съда за вино… Нищо не видях…
— Коя беше тази жена, момче? — попита жрецът.
Момчето безизразно поклати глава.
— Не зная. Сигур е била една от господарките в къщата. Аз не ги познавам. Разкарвам стадата по далечния край на посевите. Тя носеше боядисана ленена рокля.
Ренизенб се ококори.
— Слугиня може би? — подхвърли жрецът, не изпускайки момчето от очи.