Смъртта идва като завършек
- Автор: Кристи Агата
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмил Димитров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Смъртта идва като завършек». Краткое содержание книги:
— Ха! Дай сега вино! Да пием за бъдещето, което най-после ни е осигурено. Несъмнено това е добър ден за нас, Яхмос!
Яхмос се съгласи.
— Да, наистина. Във всички случаи животът ни ще стане по-лесен.
— Винаги си много умерен в чувствата, Яхмос.
Собек се засмя, гребна чаша вино, гаврътна я и я остави, примлясквайки с устни.
— Да видим сега дали баща ми ще продължава да затъва в калта, както винаги, или ще съумея да му отворя очите за новите методи.
— Ако бях на твое място, щях да го подхвана постепенно — посъветва го Яхмос. — Винаги си бил луда глава.
Собек се усмихна приятелски на брат си. Беше в много приповдигнато настроение.
— Бавно, но славно — каза присмехулно той.
Яхмос се усмихна, без да се засегне.
— В крайна сметка това е най-сигурният начин. Освен това баща ми се отнесе много добре към нас. Не бива да го тревожим.
Собек го изгледа любопитно.
— Наистина ли си привързан към баща ни? Ти си едно любещо създание, Яхмос! Сега не ме е грижа за никого… за никого другиго, освен за Собек — жив и здрав да е!
Той отпи нова глътка вино.
— Внимавай — посъветва го загрижено Яхмос. — Днес яде малко. Понякога при такива случаи човек като пие вино…
Той млъкна, устните му внезапно се изкривиха.
— Какво ти става, Яхмос?
— Нищо… Внезапна болка… Аз… нищо ми няма…
Вдигна ръка да избърше челото си, което изведнъж се беше оросило с капчици пот.
— Не изглеждаш добре.
— Едва сега ми мина.
— За това време никой не е отровил виното — засмя се Собек на собствените си думи и протегна ръка към съда. В същия миг ръката му се скова, тялото му се сви в неочакван гърч…
— Яхмос — задъха се той. — Яхмос… аз — също…
Залитайки напред, Яхмос се преви на две. От устата му се изтръгна сподавен вик.
Собек се гърчеше от болка. Той повиши глас:
— Помощ! Доведете лекар… лекар…
Хенет изскочи от къщата.
— Ти ли викна? Какво каза? Какво има?
Нейните тревожни писъци заглушиха останалите.
И двамата братя стенеха от болка.
Яхмос каза с отслабнал глас:
— Виното… Отрова… Доведи лекар…
Хенет нададе остър вик:
— Ново нещастие! Тази къща наистина е прокълната. Бързо! Хайде! Доведете от храма гадателя отец Мерсу, той е опитен лекар.
II
Имхотеп крачеше нагоре-надолу из централната зала на къщата. Хубавата му ленена роба беше изцапана и провиснала, нито се беше изкъпал, нито преоблякъл. Лицето му бе изкривено от безпокойство и страх.
От задната част на къщата се разнесоха плач и ниски ридания — женската реакция на нещастието, сполетяло всички в дома. Гласът на Хенет се издигаше най-високо.
От стаята встрани се чуваше как лекарят жрец Мерсу се грижи за бездейното тяло на Яхмос. Ренизенб вървеше тихо към централната зала от женските помещения, но беше привлечена от звука. Краката й я отведоха до отворената врата, тя спря, усещайки лечителната утеха в звучните думи, които редеше жрецът.
— О, Изида, велика магьоснице, освободи ме, избави ме от всички лоши неща, злини и болести, от удара на бог, от удара на богиня, от мъртъв мъж или мъртва жена, от мъжки враг или женски враг, който може да ми се противопостави…
Лек дъх потрепна на устните на Яхмос.
Ренизенб се молеше в сърцето си:
„О, Изида… о, велика Изида… спаси го, спаси брат ми Яхмос! Ти, която си велика магьосница…“
Мислите се стрелкаха объркано в съзнанието й, преминавайки в заклинания.
„От всички лоши неща, злини и болести… Това ни е сполетяло в тази къща — да, болезнени мисли, гневни мисли… Гневът на една мъртва жена.“
Тя говореше без задръжки в помислите си, насочени към точно определен човек в нейното съзнание.
„Не Яхмос ти стори зло, Нофрет, и макар Сатипи да беше негова жена, ти не можеш да го държиш отговорен за нейните деяния. Той никога не е имал власт над нея… никой нямаше. Сатипи, която ти причини болка, е мъртва. Не е ли достатъчно? Собек е мъртъв. Собек, който само говореше против теб, но в действителност никога не ти е навредил. О, Изида, не позволявай Яхмос също да умре. Спаси го от отмъстителната омраза на Нофрет!“
Крачейки разсеяно нагоре-надолу, Имхотеп вдигна очи, съзря дъщеря си и лицето му се успокои, доволство премина през него.
— Ренизенб, ела тук, скъпо дете.
Тя дотича при него и той я прегърна.
— О, татко, какво казват те?
Имхотеп изрече с труд:
— Казват, че при Яхмос имало надежда. Собек… знаеш ли?
— Да, да. Не ни ли чу как стенем?
— Умря на зазоряване — каза Имхотеп. — Собек, силният ми, хубавият ми син! — гласът му замря в гърлото.