Смъртта идва като завършек
- Автор: Кристи Агата
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмил Димитров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Смъртта идва като завършек». Краткое содержание книги:
Ренизенб замълча. Обърна лице към Хори, очите й се бяха разширили и питаха:
— Хори, какво видя тя? Там, на пътечката? Ние не видяхме нищо. Нямаше нищо.
— Не, за нас — не.
— А за нея? Видяла е Нофрет. Нофрет, която е идвала да й отмъсти. Но Нофрет е мъртва и нейната гробница е запечатана. Тогава какво видя тя?
— Картината, която собственото съзнание й е показало.
— Сигурен ли си? Защото ако не…
— Да, Ренизенб, ако не?
— Хори… — тя протегна ръка. — Свърши ли това? Сега, когато Сатипи е мъртва? Свърши ли наистина?
Той притисна успокояващо ръката й с двете си ръце.
— Да, да, Ренизенб, вероятно. А в крайна сметка за теб не е нужно да се плашиш.
Тя прошепна:
— Но Еза казва, че Нофрет ме е мразила…
— Нофрет те е мразила?
— Еза казва така.
— На Нофрет й допадаше омразата — успокои я Хори. — Понякога си мисля, че мразеше всички в тази къща. Но в края на краищата ти не си направила нищо против нея.
— Не. Не, така е.
— Тогава, Ренизенб, в твоята съвест няма нищо, което да въстава срещу теб, да те осъжда.
— Ти искаш да кажеш, Хори, че ако аз сама слизах по пътечката по залез — времето, по което Нофрет умря, и ако бях обърнала глава, нямаше да видя нищо? И щях да се спася?
— Щеше да се спасиш, Ренизенб, защото ако слизаше по пътечката, аз щях да вървя с теб и нищо лошо нямаше да ти се случи.
Но тя се намръщи и поклати глава:
— Не, Хори, аз щях да вървя сама.
— Нима, малка Ренизенб? Нямаше ли да те е страх?
— Да — отвърна тя. — Мисля, че щеше да ме е страх. Но това нямаше да промени нещата. Всички в къщата треперят, тръшкат се, тичат да купуват амулети от храмовете и само повтарят, че не било хубаво да се върви по тази пътечка по залез слънце. Това обаче, което накара Сатипи да се олюлее и да падне, не беше магия, а страх — страх от някаква извършена от нея злина. А злина е да отнемеш живота на някого, който е млад, силен и се радва, че е жив. Но аз не съм извършила нищо лошо и независимо че Нофрет ме е мразила, омразата й не можеше да ме нарани. Вярвам в това. И все пак ако някой живее във вечен страх, по-добре е да умре. Аз така ще превъзмогна страха.
— Смели думи изричаш, Ренизенб.
— Може би по-смели, отколкото ги чувствам, Хори — усмихна му се тя и се изправи. — Но добре беше, че ги казах.
Хори също се изправи и застана до нея.
— Ще запомня тези твои думи, Ренизенб. Да, и начина, по който вдигна глава, когато ги изрече. Те показват смелостта и истината, които винаги съм откривал в сърцето ти.
Той хвана ръката й.
— Погледни, Ренизенб. Погледни нататък — селото, реката и зад нея. Това е Египет, нашата родина. Разрушена от война и в борби от много години, разделена на множество царства, сега — съвсем скоро — ще се обедини и ще стане отново единна държава. Горен и Долен Египет пак ще се споят ведно. Аз се надявам и вярвам, че ще си възвърне предишното величие! В тези дни Египет ще има нужда от мъже и жени, смели и решителни. Жени като теб, Ренизенб. Не от мъже като Имхотеп, вечно обсебени от собствените си печалби и загуби, нито като Собек, безделници и самохвалковци, нито от момчета като Ипи, които мислят само каква полза да извлекат за себе си, не, нито дори от добросъвестни, честни синове като Яхмос ще има нужда Египет в този час. Като седя тук, буквално сред мъртвите, и пресмятам приходи и разходи, правя изчисления, виждам печалби, които не могат да бъдат пресметнати в богатство, и загуби, много по-опасни от неприбраната реколта… Гледам реката и виждам живата кръв на Египет, съществувала преди да се родим и ще я има и след като умрем… Живот и смърт, Ренизенб, не са с толкова голямо значение… Аз съм само Хори, помощникът на Имхотеп в сделките, но когато се вгледам внимателно в Египет, виждам мир — да, и ликуване, което не бих променил дори да бях управител на провинцията. Разбираш ли какво искам да кажа, Ренизенб?
— Да, Хори, струва ми се… отчасти. Ти си по-различен от другите долу. Преди известно време го разбрах. И понякога, когато съм тук с тебе, мога да почувствам, каквото чувстваш и ти — е, смътно, не много ясно. Но аз зная какво искаш да кажеш. Когато съм тук, нещата там долу — тя посочи с пръст — все едно, че не ни засягат изобщо. Свадите, омразата, непрекъснатата суетня и терзания. Тук си далеч от всичко това.
Тя замълча, сбърчи вежди и продължи, леко заеквайки:
— Понякога аз… аз съм щастлива да избягам тук. А сега… не знам, има нещо… долу… което ме зове обратно.
Хори пусна ръката й и отстъпи една крачка. Каза внимателно: