Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
Така двамата с Твардовски се поразхождахме (междувременно се разкри още един комичен номер: в мъжката тоалетна на етажа, където беше банкетът, пускаха само членове на политбюро, в коридора специално дежуреше ченге, — останалите ги насочваха към долния етаж). Вече и звънецът звънна, и всички се прибраха в залата, а Твардовски изчакваше нещо или пък предварително беше уговорил работата, не можах да разбера, — в безлюдния и вече полутъмен вестибюл изведнъж се оказахме само ние двамата и кинооператорите с някакви невиждани микрофони, наврени пред лицата ни, — и ненадейно Твардовски ме извъртя — през вестибюла вървеше самичък Хрушчов. Твардовски ме представи. Хрушчов беше досущ като на снимките си, още як и валчест селяк. И ми подаде ръка съвсем не като велможа и с простодушна усмивка ми каза нещо одобрително — наистина си беше такъв непрефърцунен, какъвто ни го описваше в лубянската килия шофьорът му Виктор Белов. И изпитах към него изблик на благодарно чувство, казах му, както го усещах, стискайки му ръката:
— Благодаря ви, Никита Сергеевич, не за мен, а от милионите пострадали.
Чак ми се стори, че в очите му се появи влага. Той разбираше какво е направил изобщо и му стана приятно да го чуе от мен.
Още докато ръцете ни бяха съединени, още докато траеше този необезпокояван от никого миг — можех да му кажа каквото си искам, можех да направя някаква важна и необратима крачка — ама не бях подготвен, главата ми не загря: усещам, че изтървам възможността, но не загрях.
Не загрях и чак после разбрах, след месеци: трябвало е да му поискам аудиенция, макар че още не бях съставил разговора в главата си. Трябваше да схвана, че целият ни успех, едвам-едвам постигнат, вече се клати, че не ми остава и онази половин година откритост, на която разчитам, че изобщо наближава краят на полета ни към свободата, а сега всичко ще тръгне заднешком, — и за да се опитам да спра това, да го осуетя — трябваше смело да говоря с Хрушчов! Той беше човек на индивидуалните решения, напълно възможно бе да го подтикна да затвърди захванатото! Но не се оказах на висотата на момента — още при първото ми докосване до развоя на руската история. Твърде рязък и бърз за мен се оказа възходът ми.
А сигурно и дълго да бях седял, не бих могъл да съставя правилен план на разговора ми с Хрушчов.
И си отпуснах ръката. И нямаше какво друго да си кажем (кинаджиите междувременно въртяха ли, въртяха — и ръкостискането ни се появи в кинопрегледите). Оставаше ми да се обърна и да вляза в залата. И се обърнах. И там, пред затворената врата, където наистина нямаше жива душа, самотно стоеше дребосъкът Шолохов и се хилеше глупашки. Както Твардовски беше дебнал Хрушчов — така и на Шолохов му бяха подсказали тоя момент и той беше изпъплил тук, назад, също да присъства като цар на литературата. Но Хрушчов го отмина, а на мен ми предстоеше да вървя право към Шолохов, нямаше друг начин. Направих крачка — и се състоя ръкостискането ни. Цар — не цар, Шолохов беше твърде влиятелна фигура и нямаше смисъл да се скарвам с него още от първите си стъпки. Но и се натъжих — просто нямаше какво да му кажа, дори нещо любезно.
— Земляци, а? — продължаваше да се усмихва той под малките си мустачки, объркан и сочейки ми пътя за сближаване.
— Дончани! — потвърдих аз студено и донякъде заплашително.
Влязохме в залата. Започваха.
Сега по масите беше останала само минералната вода и кинооператорите вече снемаха без възбрани. Твардовски ме заведе в най-далечния край, където се струпваше, тъй да се каже, опозицията и където — какъв белег на времето! — седеше и Сурков. Какво ти, не само седеше, но и на мен пробута шега: „Знаете ли как се казва този дворец? Колхоз «Заветите на Илич».“ Така се люлееха тогава стълбовете и никой не разбираше накъде са се завъртели небесните светила!
В края на масата на вождовете се надигна ниският кльощав Иличов, завеждащият отдел „Пропаганда“ на ЦК, и започна да изнася доклад, гънейки тънкия си врат като змия. Не особено — може би — силният му глас мощно се повтаряше от стенните високоговорители, а и смисълът на думите беше партийно-силен. Че е полезно от време на време да си сверяваме часовниците. Че абстракционистите действат извънредно активно и принуждават соцреалистите да преминат към отбрана. (Наличието на война се подразбираше от само себе си.) Формалистите натрапват на партията нов диктат. И в ЦК се получават писма: нима решенията на партията (безброй бяха те през тия години, но всичките в една и съща насока) са остарели? Не! — трепна Иличов с целия си врат, — няма да допуснем кощунствено да се разпространява за Ленин, че бил привърженик на лозунга „нека цъфтят сто цветя“! — Той ту прибираше глава между раменете си, ту си прехапваше устните от негодувание: — И кинематографистите ровичкат в задния двор, не щат да видят генералната магистрала. И в литературата младите бравират с презрителния си скептицизъм. А чужденците издирват негодници като Есенин-Волпин. (Хрушчов: Порнография, а не изкуство.) А част от поетите пропагандират общочовешкото начало — като Новела Матвеева: за всички била пеела, на всички давала. Настъпило е време на безнаказано своеволие на анархистичните елементи в изкуството! Настояват за изложби без жури, за книги без редактори. Искат мирно съвместно съществуване в областта на идеологията! На събранията се създават такива условия, че на човек му става неудобно да отстоява партийната позиция. (Сталинистко хриптене.)