Любимият непознат
- Автор: Удиуиз Катлийн
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Любимият непознат». Краткое содержание книги:
— Носят се слухове, че им плащаш нещо за работата и дори след години им даваш възможност да се откупят. Ясно ли ти е, че всъщност така нарушаваш законите?
Аштън вдигна глава и загледа Марелда, без да обръща внимание на външния й вид.
— Всеки роб, който мисли само за свободата си, няма вече стойност за мен, Марелда. При първа възможност той ще се опита да избяга. А във вериги не ми върши никаква работа. Ако някой иска да напусне, аз го оставям да отработи цената си и го завеждам там, където ще бъде в безопасност. Това е просто и удобно, и по този начин не нарушавам нито един закон, доколкото ми е известно.
— Чудо е, че въобще някой работи за теб.
— Мисля, че вече обсъждахме управлението на Бел Шен. Няма нужда да започваме спора отново. — Той приключи разговора, като се приведе над струните и изтръгна от тях нежна мелодия. Ядът му постепенно утихна и мисълта за Лиарин се върна отново. Преди да слезе в салона, беше почукал на вратата й, но Уилабел му каза, че тя не се чувства добре. Копнееше да я види и му беше мъчно, че тя се крие от него. Питаше се дали изобщо ще приеме някога техния брак.
Той вдигна очи и за момент му се стори, че има халюцинация. Ръцете му спряха да свирят и почти забрави да диша. Последният трепетен тон заглъхна и настъпи пълна тишина. Това бе гледка, за която беше мечтал безброй пъти през последните три години, но сега тя се оказа прекрасна действителност.
— Лиарин! — Извика ли името й, или само го произнесе наум?
Марелда се обърна така рязко, че брендито в ръката й се разплиска и намокри широката й пола. Вбесена и невярваща, тя се взираше във видението на вратата.
Плътно зад Лиарин стоеше Уилабел, за да я подкрепи при нужда. Тя безрезервно беше приела Лиарин за своя господарка и сега очевидно се пръскаше от гордост.
Аштън се изправи. Сърцето му заби лудо, когато се взря в жена си и попи всяка подробност от външността й. Дългата червеникава коса беше прихваната леко на главата, а надолу се спускаше на нежни вълни. Въздействието беше така вълшебно, както и розовата рокля, с която беше облечена. Широките копринени ръкави завършваха на китките с маншети от сатен; панделка в същия цвят украсяваше шията й, която се издигаше, стройна и бяла, над разкошна дантелена яка. Лиарин беше крехка като цвете, но Аштън знаеше, че пред него стои истинска жена. Под розовата коприна се очертаваше тяло без недостатък — образец на разцъфнала красота. Той не мислеше вече за Марелда, забрави целия свят. Сякаш в салона бяха само двамата с Лиарин. Погледите им се срещнаха и останаха слети.
Смутена усмивка заигра по устните й, но очите й бяха сериозни. Те не изпускаха погледа му, макар че думите й бяха отправени към всички:
— Уилабел каза, че ще е добре, ако сляза за вечеря. Но не бих желала да ви се натрапвам и ако преча…
— И дума не може да става! — Аштън остави виолончелото, скочи към Лиарин и взе ръката й. Нареди бързо на Уилабел: — Погрижи се да сложат още един прибор.
— Не е необходимо, сър. — Икономката се подсмихна и забърза навън, като добави през рамо: — Вече съм се погрижила за това. Да, сър, то се знай.
— Извинете — промълви Лиарин. — Чух ви да свирите. Не искате ли да продължите?
— Само ако ми акомпанираш — отвърна тихо той.
— Да ви акомпанирам? — Тя се обърка за момент.
Аштън посочи чембалото. Лиарин бързо отказа.
— О, не, не мога… Няма да си спомня…
— Ще видим, може пък да се получи.
Аштън я заведе до инструмента и опита клавишите, докато тя сядаше на изящната пейка. Щом чу мотива, Лиарин го изсвири след него. Усмихнат, той изпълни един дълъг пасаж и с растящо въодушевление тя веднага то повтори. Когато той отдръпна полите и, тя се поотмести, за да седне до нея на малката пейка. Изсвириха един малък дует на четири ръце, при което Лиарин вземаше високите тонове, а той — по-ниските. За нейна изненада й хрумна един забравен стих и тя го изпя радостно, без да знае откъде бликаха думите. Накрая и двамата избухнаха в смях, и когато той я прегърна, и я притегли към себе си, тя съвсем естествено се притисна до гърдите му.
— Беше много забавно, мадам. Покорно благодаря.
— И аз благодаря, сър — отвърна тя сияеща.
Марелда наблюдаваше със стиснати зъби как пропадат най-съкровените й надежди. Повдигаше й се, като гледаше как двамата си гукат весело. Беше крайно унизително да седи тук е полугола гръд, пренебрегвана от мъжа, който се въртеше омагьосан около червенокосата никаквица. Ако гордостта й позволяваше, тя би станала и с вдигната глава би напуснала салона.