Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)
- Автор: Валтари Мика Тойми
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Туула Паркусярви
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)». Краткое содержание книги:
— Трепери от многото изпито вино, а не от гърма! — креснах аз. — Нетърпеливите му слушатели така са го наливали, та с всяка чаша оръдието е пораствало с няколко стъпки. До утре то ще е стигнало размера на черковната камбанария.
Мануил коленичи с трепереща брада пред мен, поиска да ми целуне ръка и простичко рече:
— Господарю, страх ме е.
Той е вече стар човек и във воднистите му очи се отразява безплътната горест на целия гръцки Константинопол. Аз го разбирам — турците ще го убият, защото е твърде стар, за да бъде продаден като роб.
— Изправи се и се дръж като мъж! — срязах го аз. — Размерите на топа са ни известни и в този момент императорските техници изчисляват тежестта на гюллетата и вероятното им въздействие върху крепостните стени. Безспорно това е страшно оръжие, щом може да ни причини известни загуби, но не е и наполовина толкова голямо, както се превъзнася от мълвата. Освен това Орбан е неграмотен и не умее да изчислява носещи сили и траектории. Императорските техници смятат за невъзможно чрез налучкване да се проектира толкова голям топ в съотношението между дължината на дулото, барутния заряд и тежестта на гюллето. Той може да издържи няколко изстрела, но след това неизбежно ще се пръсне и ще нанесе по-големи щети на турците, отколкото на нас. Орбан беше преди на служба при императора и техниците знаят на какво е способен и на какво не е. Разкажи всичко това на целия си род и им кажи да го разправят на всички, за да се поуспокоят духовете в града.
— Как ще говоря за неща, от които нищо не разбират — въздъхна Мануил. — Какво знаят те за заряди и траектории? Те повтарят само неща, дето им влизат в главата и които са ужасни за разказване. Една бременна жена днес пометнала само като чула за топа. Какво ли ще се случи, когато той забумти под стените и започне да кърти парчета от тях?
— Кажи им да се уповават на Пресветата Дева Панагия — рекох, за да се отърва от него, но съмнението беше пуснало дълбоки корени в душата му.
— Едва ли Светата Богородица ще иска да се покаже на стените и да уплаши агаряните със синята си наметка — прецени той. — Преди турците нямаха такива топове. Огромно оръдие като това сигурно ще уплаши и Светата Майка.
След това с треперещи устни се усмихна.
— Вярно ли е, че големият топ вече е на път за Константинопол? Вярно ли е, че го теглят сто вола, а хиляди проправят пътя и строят мостове? Преувеличено ли е това?
— Не, Мануил — признах аз. — Всичко това е вярно. Топът е на път и пролетта е във въздуха. Скоро гълъбите щезапочнат да гукат и неспокойни ята ще прелитат над нас от юг на север. А щом пролетните цветя разцъфтят, султанът ще е под стените ни и никаква световна сила вече не може да го спре.
— А колко дълго — попита той, — колко дълго мислиш, че ще удържим?
Защо ли трябваше да го лъжа, та той е вече стар човек. На всичко отгоре е грък, а аз не съм лекар. И аз като него съм човек.
— Месец-два — прецених. — Джустиниани е превъзходен воин. Може би три месеца, ако се издигне до нивото на задачата си, което, струва ми се, ще стане. Но не по-дълго от това. Три месеца в най-добрия случай.
Мануил вече не трепереше. Погледна ме право в очите и попита:
— Ами западните страни? Ами унията?
— Западните страни — отвърнах аз — ще потънат в мрак заедно с Константинопол. Та той е последният фенер на надеждата за цялото християнство. Ако позволят да бъде загасен, то сами са заслужили участта си.
— А какво очаква западните страни? — продължаваше да пита той. — Прости, господарю, любопитството ми, но ми се иска да се подготвя за всичко.
— Тяло без дух — рекох, — живот без надежда. Робство така безнадеждно, че самите роби не ще осъзнават робията си. Богатство без радост, разкош без наслада. Духовна смърт.
10 февруари 1453
Срещнах всички освен куропалат Лукас Нотарас. Като че ли нарочно, той живееше колкото е възможно по-далече от Влахернския дворец, в старата част на града, край голямата черква и стария императорски палат, в сянката на Хиподрума. Самоизолирал се е. И двамата му млади сина носят почетни церемониални длъжности при императорския двор, но никога не са там. Виждал съм ги да играят на топка, яздейки коне по игрището на Хиподрума. Те са красиви момчета, белязани от същата мрачна горделивост като баща си. Като върховен командир на имперската флота Нотарас отказва да сътрудничи на Джустиниани и със собствени средства е възстановил и оборудвал петте престарели императорски дромона. Днес, за всеобщо удивление, те вдигнаха котва и, плъзвайки се покрай огромните западни кораби, излязоха от пристанището, разпънаха новите си платна и, построени като за бой, се отправиха към азиатския бряг. Беше сив облачен ден с вятър, що духаше на талази. Моряците не бяха привикнали с платната, а гребците объркваха ритъма, така че греблата постоянно се блъскаха едно в друго.