Потомците на Шанара

Пар се изправи.

— Да. Стеф. Знаеш ли чий е?

— И знам, и не знам, човече — Стеф се усмихна. — Както казах, преди бунтовниците бяха разпокъсани, но това може да се е променило. Носят се слухове, че един измежду тях установява контрол, като събира бандите и им дава водачеството което им липсваше — Той не използва името си, а символа на ястреба.

— Сигурно е същият човек — решително каза Пар — И на нас не пожела да каже името си.

— Стеф повдигна рамене — Често в днешно време имената се пазят в тайна. Но начинът, по които е организирал бягството ви от Търсачите, говори че е човекът, за когото съм слушал. Казват, че би направил всичко, което е против Федерацията.

— Наистина беше доста храбър онази нощ — с усмивка се съгласи Пар.

Говориха още малко за непознатия, за бунтовническите банди в Южните и Източните земи и за начина, по който Четирите земи гноят като отворена рана под управлението на Федерацията. Не се върнаха на въпроса за Уокър Бо, но по отношение на чичо си Пар беше решил: нямаше значение колко страшен изглежда Уокър Бо за Стеф и за другите. За него той щеше да си остане същия мъж, когото помнеше като момче.

Най-накрая разговорът им, все по-често прекъсван от прозевки, спря и един по един те се увиха в одеялата си. Пар предложи още веднъж да подсили огъня преди да заспят и отиде към дърветата за съчки. Тъкмо отчупваше части от стар кедър, съборен от ветровете, когато изведнъж се озова лице срещу лице с Тийл. Тя като че ли изникна точно пред него. Маскираното й лице беше напрегнато, а очите й го гледаха решително.

— Можеш ли да направиш магия за мен? — тихо попита тя. Пар се втренчи. Никога не я беше чувал да говори, нито веднъж, откакто за пръв път я видя онази нощ в кухнята на баба Елайза. Беше пътувала с тях, сякаш бе вярното куче на Стеф — подчиняваше му се, наблюдаваше ги и не задаваше въпроси. Беше стояла там цяла вечер и слушаше, без да говори, като запазваше за себе си това, което знае и мисли. А сега…

— Можеш ли да направиш видения? — настоя тя. Гласът й бе нисък и груб. — Само едно две, за да ги видя? Много би ми харесало.

Видя очите й. Не ги беше виждал по-рано. Бяха любопитни и сини, като небето високо над планините през деня — ясни и бездънни. Беше удивен колко ярки са. Преди изглеждаше доста неприятна заради начина, по който се държеше настрани от тях, но сега, тук сред тишината и сенките изглеждаше просто малка.

— Какво точно искаш да видиш? — попита я той. Тя се замисли за момент.

— Искам да видя какъв е бил Кълхейвън по времето на Аланон.

Започна да обяснява, че не е сигурен как точно е изглеждал Кълхейвън толкова отдавна, но се спря и кимна: