Потомците на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: the heritage of shannara #1
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Лозев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Потомците на Шанара». Краткое содержание книги:
— Нищо не може да се направи срещу нищетата на Джуджетата — горчиво каза леля Джил. — Тя е пуснала дълбоки корени.
Пар направи, каквото му казаха, и се почувства веднага нещастен и облекчен. Неяснотата го дразнеше. Не можеше да се държи все едно че не знаеше какво ставаше с хората в града — не искаше, всъщност — но същевременно беше трудно да се изправиш лице в лице с мислите си. Можеше да остави светът навън, както казаха стариците, но не можеше да забрави, че е там притиснат до вратата като звяр, който чака храната си. На третия ден от чакането звярът скочи върху тях. Беше ранна утрин, когато едно отделение федерални войници минаха по пътя и влязоха в двора. Водеше ги един Търсач. Баба Елайза изпрати братята и планинеца на табана и с леля Джил по петите излезе, за да пресрещне бойниците. От тавана тримата наблюдаваха какво се случи. Накараха децата да се построят пред верандата. Бяха твърде малки, за да могат да ги използват, но все пак избраха три. Стариците се възпротивиха, но нищо не можеха да направят. Трябваше просто да гледат как отведоха трите деца.
След това всички бяха подтиснати, дори и най-живите от децата. Леля Джил седна до прозореца, откъдето можеше да гледа двора и децата и да работи по бродерията си. Не каза нито дума. Баба Елайза прекара повечето от времето си в кухнята пред огъня. Говореше малко и почти не се усмихваше. Братята Омсфорд и Морган продължиха работата си колкото може по-тихо. Искаха час по-скоро да се махнат оттук.
Късно следобед Пар не издържа на напрежението и слезе в кухнята при баба Елайза. Намери я да седи до една от дългите маси и да си пийва от чашата с чая. Направо я попита защо с Джуджетата се отнасят така лошо. Защо войниците от Федерацията — все пак също жители на Южната земя — вземат участие в такава жестокост.
Баба Елайза се усмихна тъжно, взе ръката му и го дръпна да седне до нея.
— Пар — тихо произнесе името му. От няколко дни бе започнала да го нарича по име, което ясно показваше, че го смята за още едно от нейните деца. — Пар, има неща, които не могат да се обяснят. Понякога си мисля, че има причина, за това което става, друг път, че не може да има, защото няма никаква логика. Толкова отдавна започна всичко, разбираш ли? Войната беше преди повече от сто години. Мисля, че едва ли някой въобще си спомня началото, а като не можеш да си спомниш кога е започнало, как можеш да определиш защо?
Тя поклати глава и го прегърна.
— Съжалявам, Пар, че нямам по-добър отговор. Предполагам, че отдавна съм се предала, търсейки го. Сега всичката ми енергия е отдадена на грижите за децата. Не мисля, че са важни вече тези въпроси, така че не търся отговори. Някой друг ще трябва да го направи. Всичко, което има значение за мен, е да спася живота на още едно дете, а после на още едно и още едно, и още докато вече не съществува необходимост да ги спасявам.
Пар кимна и също я прегърна, но отговорът не го задоволи. Имаше причина за всичко, което ставаше, дори и да не беше съвсем непосредствена. Джуджетата бяха изгубили войната с Федерацията, те не бяха заплаха за никой. Защо тогава постоянно ги газеха? По-разумно би било да се излекуват раните от войната, отколкото да се сипва сол в тях.
— Може би Федерацията търси оправдание, за да ги унищожи напълно — предположи Кол мрачно, когато след вечеря Пар го попита за мнението му.
— Искаш да кажеш, че според Федерацията Джуджетата вече не са нужни дори за работа в мините? — Пар недоверчив. — Или защото са прекалено трудни за управление, или са твърде опасни и затова трябва да изчезнат? Целият им народ?
Каменното лице на Кол се раздвижи:
— Искам да кажа, знам какво видях тук — и двамата го видяхме. За мен е напълно ясно какво става тук!
Пар не беше толкова сигурен. Остави въпроса така, защото нямаше по-добър отговор. Но си обеща, че един ден ще има.
Спа лошо и вече се беше събудил, когато баба Елайза се промъкна в спалнята преди изгрев и прошепна, че Тийл за тях. Той стана бързо и дръпна завивките на Коли Морган. Облякоха се, провериха оръжието и слязоха в кухнята. Тийл беше като сянка до вратата. Имаше маска на лицето и бе покрит с окъсан горски плащ, така че изглеждаше като просяк. Баба Елайза даде на всеки от тях чай и кейк, целуна ги, а леля Джил ги предупреди сухо да стоят настрани от всички опасности, които може да им се изпречат на пътя. След това Тийл ги поведе навън в нощта.