Потомците на Шанара

Беше късно след обед, когато дъждът най-накрая спря, а облаците изведнъж се разцепиха, за да пропуснат малко слънчева светлина. Прекосиха един хребет и стигнаха до плитка, гориста долина, над която се издигаше странна скала с вид на комин. Издигаше се между дърветата и черният й силует контрастираше на небето. Стеф спря останалите и посочи с пръст.

— Ако можем да открием Уокър Бо, би трябвало да е тук — тихо каза той.

Пар се отърси от умората и скуката и погледна с недоверие.

— Познавам това място — възкликна той. — Това е Каменното сърце! Разпознах го от приказките. Това е домът на Коглайн.

— Беше — несигурно го поправи Кол.

— Беше, е — каква е разликата? — Пар се подразни. Въпросът е какво прави Уокър Бо тук? Едно време това е бил домът на семейство Бо, но не и на Коглайн. Ако Уокър Бо живее тук, защо старецът не ни каза? Освен ако все пак той не е бил Коглайн, или ако не знае, че Уокър Бо е тук, или ако Уокър… — спря внезапно объркан. — Сигурен ли си, че тук трябва да живее чичо ми? — попита той Стеф настойчиво.

През цялото време Джуджето го наблюдаваше така, както би наблюдавал и триглаво куче. Сега просто повдигна рамене:

— Човече, сигурен съм в малко неща, а признавам сега в още по-малко. Казаха ми, че тук е направил дома си. И ако вече свърши с размислите на глас, защо просто не слезем да видим?

Пар затвори уста и започнаха да се спускат. Когато стигнаха до дъното на долината, откриха, че гората е учудващо чиста от отпадъци и сухи стволове. Дърветата ограждаха полянки, през които течаха ручеи и растяха диви цветя с бели, сини и тъмно виолетови цветове. Денят бе спокоен, вятърът се умири, а удължаващите се напред сенки изглеждаха гладки и незаплашващи. Пар забрави за опасностите и трудностите на пътуването, остави настрана несигурността и притеснения та си и съсредоточи мислите си върху човека, когото бяха дошли да открият. Беше очевидно объркан, но поне знаеше причината. Когато Брин Омсфорд триста години по-рано бе дошла в Мрачната падина, Каменното сърце е бил домът на Коглайн и детето, което бе обявил за своя внучка — Кимбър Бо. Старецът и малкото момиче бяха придружили Брин в Мелморд, където тя се бе изправила срещу Илдач. Оттогава бяха започнали приятелството си, което бе продължило и десет поколения по-късно. Бащата на Уокър Бо е бил Омсфорд, а майка му — Бо. Можеше да проследи линията на баща си до Брин, а тази на майка си — до Кимбър. Логично бе, че е избрал да дойде тук, но бе нелогично, че старецът, този, който твърдеше, че е Коглайн отпреди триста години, не им каза нищо за това.