Потомците на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: the heritage of shannara #1
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Лозев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Потомците на Шанара». Краткое содержание книги:
Когато наближи нощта, те направиха лагер на малка ливада, скрита между два хребета, обрасли с ели и кедър. Вятърът беше слаб и дневната горещина остана още дълго, след като слънцето се беше скрило. Звездите слабо блестяха на притъмняващото небе, а пълната луна бе увиснала на западния хоризонт. Пар отново си припомни съобщението на стареца — те трябваше да са при Рога и Пъкъла в първия ден от новата луна. Времето бързо се изнизваше.
Но не за стареца или за Аланон си мислеше Пар, когато се събраха около малкия огън. Мислеше за Уокър Бо. Не беше виждал чичо си почти десет години, но това, което си спомняше за него, бе необичайно ясно. Тогава бе само момче и чичо му изглеждаше доста тайнствен — висок, жилав човек с тъмни черти и очи, които можеха да виждат през теб. Всъщност чичо му беше доста любезен с него, но много вглъбен в себе си или просто отнесен някъде другаде.
Дори тогава имаше истории за Уокър Бо, но Пар можеше да си спомни само няколко. Казваха, че използвал магия, въпреки че никой не изясни каква. Беше пряк потомък на Брин Омсфорд, но не използваше молитвената песен. Никой от неговата линия не го бе правил поне от десет поколения. Магията бе умряла заедно с Брин. Разбира се, тя бе по-различна от тази на брат й Джеър. Докато той можеше да използва молитвената песен, за да създава видения, сестра му я използваше, за да създава реалности. Нейната магия бе далеч по-силната. Въпреки това беше отшумяла със смъртта й, а тази на Джеър бе оцеляла.
За Уокър Бо и магията винаги бе имало приказки. Пар си спомни как понякога чичо му разказваше неща, които се случваха на други места, неща, които не бе възможно да знае, но му бяха известни. Имаше моменти, когато чичо му можеше да накара да се движат предмети и дори хора. Понякога можеше да каже и за какво си мислиш: ще те погледне и ще ти каже да не се притесняваш, че това или онова ще се случи и ще се окаже, че точно това ти е в главата.
Но той можеше и да отблъсква неприятностите — просто ги караше да изчезнат така бързо, както са дошли. Всичко, което го заплашваше, просто се изгубващо. Това изглеждаше като магия.
И винаги поощряваше Пар, когато момчето се опитваше да използва молитвената песен. Беше го предупредил да се научи да контролира виденията, да внимава с тяхното използване, да подбира начина, по който ще представя на други магията. Уокър Бо беше един от малкото хора, които не се страхуваха от нейната сила.
Така че, докато стоеше с другите в тишината на планинската нощ, а спомените за чичо му го спохождаха, любопитството му да научи нещо повече отново се засили, докато накрая той се предаде и попита Стеф какви истории се разказват за Уокър Бо. Стеф се замисли.
— Повечето от тях се чуват от горски жители, ловци, следотърсачи, а по-малко от Джуджетата, които участват в Съпротивата като мен и са ходили достатъчно на север, за да чуят за него. Казват, че племената на Гномите се плашат до смърт от него. Казват, че мислят за Уокър Бо като за дух. Някои вярват, че живее вече стотици години и че прилича на Друидите от легендите — той намигна. — Предполагам, че са само приказки, въпреки че ти е чичо. Един човек ми се закле, че чичо ти говори с животни и те го разбират. Каза, че сам е видял как чичо ти е отишъл право към една дива котка с големина на равнинен бик и говорил с нея, както с теб.
— Казваха, че Коглайн може да го прави — намеси се Кол, внезапно заинтригуван. — Имал е котка, наречена Шепот, която е ходила навсякъде с него. Котката защитавала племенницата му Кимбър. И нейното име е било Бо, нали Пар?
Пар кимна, спомняйки си, че чичо му е взел името Бо от линията на майка му. Странно, че сега се сети, но не можеше да си представи чичо му да използва името Омсфорд.
— Имаше една приказка — каза Стеф, за да подреди детайлите в главата си. — Чух я от един следотърсач, който познаваше дълбокия Анар повече от другите, а мисля, че познаваше и Уокър Бо, макар че никога не го бе казвал. Каза ми, че нещо, родено в дните на старата магия, се придвижило надолу от Черния рог към Мрачната падина преди две години и започнало да живее там. Уокър Бо отишъл да го види, противопоставил му се и съществото си заминало оттам, откъдето дошло — просто ей така! — Стеф поклати глава и бавно потърка брадичка. — Кара те да се замислиш, нали? — Той протегна ръце към огъня — Ето защо ме плаши, защото като че ли не са много нещата, които да уплашат него. Идва и си отива като дух, казват, че е бил тук преди миг, а вече го няма. Просто една сянка в нощта. Чудя се дали призраците въобще го плашат. Предполагам, че не.