Потомците на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: the heritage of shannara #1
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Лозев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Потомците на Шанара». Краткое содержание книги:
— Приятелите ми Пар и Кол са му племенници.
Стеф ги погледна, сякаш ги виждаше за пръв път.
— Е, добре. Разкажи ми останалото.
Морган бързо разказа историята на пътуването им към Кълхейвън, като започна с бягството на братята Омсфорд от Варфлийт и завърши с битката с Призрака. Разказа за стареца и неговите предупреждения, за сънищата на Пар, които го призоваваха при Рога на Пъкъла и за това как сам разкри магията на Меча на Лий. Стеф го изслуша, без да коментира. Седеше, без да мърда, забравил бирата си и с безизразна маска на лицето.
Когато Морган свърши, Стеф поклати глава и измърмори.
— Друиди, магия и същества на мрака. Планинецо, ти определено ме изненадваш — стана, заобиколи масата, спря се пред Тийл и се загледа замислено. След това каза:
— Знам за Уокър Бо.
— И? — настоя Морган.
— Този човек ме плаши — погледна към Пар и Кол. — Чичо ли ви е? И откога не сте го виждали — десет години? Добре, тогава ме чуйте. Този Уокър Бо може вие си спомняте. Той е по-скоро слух отколкото истина и въпреки това съществува. Той е човек, когато дори същества, живеещи в най-тъмните части на тая земя, избягват.
Отново седна, взе халбата си и отпи. Морган Лий и братята Омсфорд се спогледаха тихо. Най-накрая Пар каза:
— Мисля, че сме решили по този въпрос. Който и какъвто и да е сега Уокър Бо, ние имаме едни и същи сънища, изпратени ни от Аланон. Трябва да знам какво е решил да прави чичо ми. Ще ни помогнете ли да го намерим?
Стеф неочаквано се засмя.
— Направо! Това ми харесва — той погледна Морган. — Предполагам, че говори и от името на брат си, а от твое име? — Морган кимна. — Ясно! — Стеф дълго ги наблюдаваше, изгубен в мислите си. — Тогава ще ви помогна — каза накрая. Изчака да прецени реакцията им. — Ще ви заведа при Уокър Бо — ако можем да го открием, но ще го направя по мои съображения и по-добре е да знаете какви са.
Лицето му изведнъж помръкна, а белезите му станаха като железни нишки, набити в кожата му. Федерацията е отнела домовете на всички ни и ги е направила свои. Е, от мен тя взе нещо повече: дома, семейството, миналото и дори настоящето, Федерацията е мои враг и ще направя всичко, за да я видя разрушена. Нищо от това, което правя, не може да доведе до края й. То просто ме държи жив и ми дава основание да продължа. Достатъчно! Искам нещо повече.
Очите му бяха жестоки.
— Ако има магия, която може да бъде освободена от оковите на времето, ако има все още Друиди, духове или каквото и да е, които могат да я победят, значи е възможно да се освободят родината и народът ми! Ако открием такива начини, ако тези знания преминат в нашите ръце, трябва да бъдат използвани, за да се помогне на хората — направи пауза — Искам да ми обещаете това.
Настана тишина, докато слушателите му се погледаха.
След това Пар тихо каза:
— Срамувам се, като видя какво е станало тук. Не мога да го разбера. Нищо не би могло да го обясни. Ако открием нещо, което би могло да върне свободата на Джуджета, ще го приложим…
— Ще го направим — обади се като ехо Кол, а Морган Лий кимна в знак на съгласие.
Стеф пое дълбоко въздух:
— Възможността да бъдем свободни, само възможността дори е повече от това, на което могат да се надяват днес Джуджетата. — Сложи здравите си ръце върху масата. — Значи се разбрахме — Ще ви заведа при Уокър Бо, Тийл и аз, тъй като тя навсякъде е с мен — бързо ги изгледа, за да открие и най-малкия знак на несъгласие. — Ще са ни нужни ден-два да съберем всичко необходимо и да поразпитам тук-там. Няма нужда да ви напомням, но ще го направя — това пътуване ще е много опасно. Идете при баба и си починете. Тийл ще ви заведе. Когато всичко е готово, ще би се обадя.
Станаха и Джуджето прегърна Морган, след това се усмихна и неочаквано го тупна по гърба.
— Щом сме двамата с тебе, планинецо, всичкото зло да се страхува — смехът му прокънтя в стаята.
Тийл стоеше настрана и ги гледаше с очи като бучки лед.
ГЛАВА 8
Стеф не се обаждаше вече два дни. Пар, Кол Омсфорд и Морган Лий прекараха времето си в сиропиталището, като направиха някои неотложни поправки на старата сграда и помагаха на баба Елайза и леля Джил за децата. Дните бяха топли, мързеливи и изпълнени с гласове на играещи си малчугани. Тук, всред сенките на дърветата, светът беше друг, съвсем различен от този, който се простираше във всички посоки отвъд сградата. Имаше храна, топли легла, удобство и любов. Съществуваше някакво чувство за сигурност и бъдеще. От нищо нямаше по много, но имаше от всичко по малко. Остатъците от града бяха куп неприятни спомени — бараките, тъжните старци, дрипавите деца, отчаяните погледи и усещането, че няма надежда. Няколко пъти Пар си помисли да напусне сиропиталището и отново да се разходи в Кълхейвън, защото не искаше да си тръгне, без да е видял пак картините, които чувстваше, че никога не бива да забравя, но старите жени го разубедиха. За него бе опасно да се разхожда наоколо. Глупаво би било да привлече вниманието върху себе си.