Потомците на Шанара

На няколко пъти пътеката водеше в мрака надолу. Стеф посочи натам и каза:

— Това трябва да се е случило с федералните патрули. Пар се надяваше, че след като открие източника за притесненията си, може да ги отстрани. Но точно когато беше готов да повярва, че се е заблудил, погледна изведнъж през рамо и видя, че нещо в скалите се движи.

Спря. Другите направиха още няколко стъпки, след това се обърнаха и го погледнаха.

— Какво има? — веднага попита Стеф.

— Отзад има нещо — тихо каза Пар, без да отмества поглед от мястото, където за последен път бе видял движението. Стеф се върна при него. — Ей там в скалите — каза Пар и посочи с пръст.

Стояха дълго заедно, но не видяха нищо. Следобедът привършваше и сенките по планините се удължавала със спускането на слънцето зад западния хоризонт, така че бе трудно да определиш нещо на половин светлина. Накрая Пар объркано поклати глава:

— Може би съм сгрешил — призна той.

— А може би не си — каза Стеф.

Без да обръща внимание на погледа, който му отправи Пар, той каза на другите да тръгват. Сега водеше Тийл, а двамата с Пар вървяха от края. Веднъж-дваж Стеф му каза да погледне назад и още толкова пъти той го направи сам. Пар не видя нищо, въпреки все още да чувстваше, че нещо ги следи. Прекосиха един хребет, и заслизаха надолу. Отдалечената му част беше покрита от сенки, слънчевата светлина бе изцяло изчезнала, а пътеката се виеше между скали и възвишения, които бяха разпръснати като овце по планинските склонове. Сега вятърът им идваше в гръб, а гласът на Стеф ги изпреварваше.

— Каквото и да ни следва, ще изчака да падне мрак или поне здрач и тогава ще се появи. Не знам какво е, но е голямо. Трябва да намерим място, където да можем да се защитаваме.

Вече бяха излезли от лабиринта между скалите и пътеката тръгваше отново напред, когато нещото излезе от сенките и им позволи да го видят. Стеф го забеляза пръв, извика остро и събра всички. Съществото беше все още на около стотина крачки назад. То се покатери на една скала и едни от последните слънчеви лъчи го огряха. Приличаше на чудовищно куче или вълк с огромни гърди, здрав врат и лице, претърпяло злополука. Имаше необичайно дебели крака, тяло като варел къси уши и опашки. Челюстите му се разтвориха — най-големите челюсти, които Пар бе виждал някога — и от тях се стекоха слюнки. След това отново се затвориха и съществото бавно тръгна към тях.

— Продължавайте — тихо каза Стеф. Тръгнаха решително напред, като следваха пътеката и се стремяха да не се обръщат.

— Какво е това? — попита Морган, а гласът му се сниши.

— Наричат го Гризач — спокойно отговори Стеф. — Живее на изток в най-най-тъмните части на Анар, отвъд Черния рог. Много е опасно… — направи пауза. — Никога не съм чувал да е било виждано в централен Анар, дори и в Улфсктааг.

— Имаш предвид досега — промърмори Кол.

Движеха се в широк каньон. Пътеката вървеше надолу към някакви дупки. Вече се виждаше трудно. Нещото зад тях ту се появяваше, те се скриваше и Пар се чудеше какво ще се случи, когато го загубят напълно.