Вещици в чужбина
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #12
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Анчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вещици в чужбина». Краткое содержание книги:
В края на краищата нима е трудно да направиш така, че слугинчето да не се омъжи за принца? Но на вещиците Баба Вихронрав, Леля Ог и Маграт Чеснова, отправили се към далечния град Генуа, не им е чак толкова леко. На своя страна имат само вуду-магията на госпожа Гогол, едноок котарак и второкачествена вълшебна пръчица, която не прави нищо друго освен тикви. А срещу тях е злокобната мощ на Кръстницата, която е направила на Съдбата съблазнително предложение. Срещу тях е и неумолимата сила на Приказката. Слугинчето трябва да се омъжи за принца. Иначе какъв смисъл има във всичко? Не можеш да се пребориш с Щастливия край.
Поне досега беше така…
— От егото й е — обясни Леля Ог. — Всеки си има по едно. Его. А нейното е страшно голямо. Разбира се, голямото его си е част от занаята на вещиците.
— Сигурно ще използва магия — натърти Маграт.
— Като използваш магия в игра на късмет, предизвикваш Съдбата — съгласи се Леля Ог. — Шмекеруването си е в реда на нещата. То си е на практика честно. Имам предвид, че всеки може да шмекерува. Но да използваш магия — това вече е предизвикване на Съдбата.
— Не. Не на Съдбата — мрачно произнесе Маграт.
Леля Ог потръпна.
— Хайде — рече Маграт. — Не можем да я оставим да го направи.
— От егото й е — тихо повтори Леля Ог. — Ужасно нещо е туй голямо его.
— Имам — съобщи Баба — три малки картинки на царе и три от ония смешните тузарски карти.
— Това е троен Лукчо! — възкликна мъжът, който беше поканил Баба на масата и както се оказа, се наричаше господин Франк.
— А това е добре, така ли? — попита Баба.
— Това значи, че пак печелиш, мила госпожо! — Той избута купчина монети към нея.
— Божке! Значи сега имам… колко ли прави… почти пет долара?
— Не мога да го проумея — зачуди се господин Франк. — Сигурно е прочутият късмет на начинаещите, а?
— Скоро ще сме бедняци, ако продължи все така — вметна един от компанията му.
— Ще ни смъкне дрехите от гърба, истина ви казвам — допълни третият. — Ха-ха.
— Май ще трябва да се откажем още сега — заяви господин Франк. — Ха-ха.
— Ха-ха.
— Ха-ха.
— О, искам да продължим — нетърпеливо се усмихна Баба. — Тъкмо взех да му хващам цаката.
— Е, поне е спортсменско да ни дадеш шанс да си възвърнем малко от загубеното, ха-ха — покани я господин Франк. — Ха-ха.
— Ха-ха.
— Ха-ха.
— Ха-ха. Какво ще кажете за по половин долар? Ха-ха?
— О, предполагам, че дамата ще желае да се обзаложи на цял, каквато е спортна натура — обади се третият мъж.
— Ха-ха!
Баба погледна купчината монети. За момент изглежда се поколеба, а сетне, както им се стори, осъзна: както й беше потръгнало, какво ли може да загуби.
— Да! — извика тя. — Залагам един долар! — После поруменя: — Вълнуващо е, нали?
— Да-а — проточи господин Франк и придърпа тестето към себе си.
Разнесе се ужасен шум. И тримата мъже се облещиха към бара, откъдето парченца огледало се сипеха по пода.
— Какво стана?
Баба го дари с мила старческа усмивка. Не личеше да се е озъртала.
— Май че чашата, която бършеше, се е изплъзнала от ръцете му и се е разбила право в огледалото — предположи тя. — Надявам се да не го плаща от собствения си джоб, бедничкият.
Мъжете размениха погледи.
— Хайде — подкани ги Баба. — Моят долар е готов. Ей го на.
Господин Франк нервно погледна зеещата рамка. После вдигна рамене.
Движението му отхлаби нещо в някаква сложна система. Чу се приглушено щракване като от затварящ се капан за мишки. Господин Франк побледня и сграбчи ръкава си. Дребното метално изобретение, цялото от пружинки и усукан метал, се изхлузи навън. Към него беше прикрепено едно смачкано асо купа.
— Опа! — възкликна Баба.
Маграт надникна през прозореца на салона.
— Какво прави сега? — прошепна Леля Ог.
— Отново се ухили — докладва Маграт.
Леля Ог заклати глава.
— Его — обобщи тя.
Баба Вихронрав играеше по начин, който можеше да доведе всеки професионален комарджия от мултивселената до безумна ярост.
Тя стискаше картите си здраво с две ръце на педя от лицето си, огънати като чаша и толкова плътно събрани, че само най-миниатюрна част от отделната карта да се показва. Гледаше ги така, сякаш й бяха виновни. И изглежда нито за миг не сваляше поглед от тях, освен за да проследи раздаването.
И мислеше прекалено дълго. И изобщо никога не поемаше рискове.
След двадесет и пет минутна игра тя беше загубила един долар, а господин Франк се потеше. Баба вече на три пъти услужливо бе изтъкнала, че съвсем случайно той раздава карти от долната страна на тестето, и бе помолила за други карти, „защото, виж ти, тези си имат мънички знаци на гърба“.
Виновни бяха очите й. Той два пъти провали идеален троен Лукчо само за да открие, че тя държи смотана двойна Кифличка. После, на третия път, като смяташе, че е разкрил стила й, поиска да свалят картите и се набута със съвсем приличен флош срещу петорен Лукчо, който Старата чанта сигурно бе събирала цяла вечност. А сетне — кокалчетата му побеляха — сетне ужасната, чудовищна старица попита: „Спечелих ли? С всички тези мънички картинки? Божке, не съм ли късметлийка!“
А след това тя почна да си тананика, като си гледаше картите. В друга ситуация тримата биха приветствали подобно нещо. За човек, който знаеше как да ги разтълкува, мърдането с устни, вдигането на вежди и чопленето на уши бяха знаци, ценни като парите, скрити в чорап под дюшека. Но ужасната старица беше прозрачна колкото бучка въглища. А тананикането беше… натрапчиво. Човек усещаше как се опитва да следи мелодията. Сковават ти се зъбите. В следващия миг само глупаво наблюдаваш как тя разстила нищо и никакъв шарен флош пред твоя дори още по-калпав чифт и казва: „Как, пак ли аз взимам?“