Спокойствието на хаоса
- Автор: Колев Владимир
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спокойствието на хаоса». Краткое содержание книги:
Но въпреки това е развил инстинкт за полет.
И още: Правенето на дете не е интелектуална дейност.
Но ако се прави от глупак, се появява глупак.
Досещате ли се каква е връзката между двата инстинкта?
Изтърсвам се от натоварения с чували камион на кръстовището пред портала. Оказва се, че съм първият прибрал се. До вечерта от сметката на дванайсетте апостоли липсват само двама, но за сметка на това, най-големите панти — Хици и Тони.
Христос, т.е. майорът, до последно се надява те да се появят. Даже иска да остане да спи в поделението, за да им се порадва по военному, когато се появят. Успявам да го разубедя. Лови последния автобус, като ми оставя домашния си телефон. С нареждането, когато ония двамата си дойдат да звънна, независимо от часа.
Не ми се налага да му развалям съня. Ония ги няма.
На сутринта майор Волф, с торбички под очите, се появява с първия автобус. И отива да пише в щаба карта-донесение, мислено разменяйки голямата звезда за четири по-малки. Разбирам го. Всеки може да си представи как се става от капитан майор, но обратното е не служебен акт, а хирургия.
И това е скромният сценарий. Ако някой от неговите шефове му има зъб, работата може да надебелее до шарени дрешки и решетки. Не му е весело на майора…
Телефонът звъни. Дежурният от портала строго нарежда да дойдем да си приберем две неща. „Нещата“ са в етап на начално изтрезняване. Но все още не са стигнали до самоход, даже и на зиг-заг. За членоразделна реч пък въобще не може да се мисли. Замъкваме ги как да е до спалното. Чак на другия ден разбираме одисеята им. Приземили се около най-близкото до летището село и там попаднали на две млади самарянки, които ги нахранили. Напоили ги. Облекчили ги от изживяното по приятния начин. После пак ги нахранили, напоили ги… и така две денонощия.
Тъкмо се прибирам в залата, пристига майорът. Мълчаливо ми подава картата-донесение. Наистина съм доволен, като му казвам, че може да скъса вредния лист. Новината е така неочаквано хубава, че ледът на субординацията се топи и лицето му просветва.
— Появиха ли се?
Кимвам утвърдително.
— Веднага при мен на доклад! — по бащински строго нарежда той.
Пояснявам тактично, че би било проява на мъдрост, ако не се интересува от тях точно в този момент.
— Пийнали ли са? — проявява умерено любопитство майор Волф.
— Ами, меко казано… — бягам от точния отговор.
— Пияни? — въпросът е зададен вече с леко строг, служебен тон.
— На дърво! — изплювам камъчето. Щом толкова иска — да знае! Можеше да се направи на завеян, ама не…
Поглежда ме поучително. И пояснява:
— Пияни са момчетата. Нищо, ще изтрезнеят. Ще ги накажем. По устав, разбира се.
И Господ обича грешниците. Защото се чувстват виновни. След акта на осъзнатото прегрешение, те са най-послушните. Как да не ги обичаш?
Не знам дали майор Волф се занимава в този момент точно с Божествена психоанализа. Все пак тя е абстракция, а военните са хора конкретни. А има един, съвсем конкретен факт. Звездата си остава закована на пагона.
XII. Финесът на мързеливия орел
Генералът е голяма работа. Срещата с него ми донася първо радост, а после ме натъжава.
Разказвам му за случая със среднощния тупаник. За отвращението и чернилката в душата, когато пред мен течеше окървавената вода. И за странното спокойствие на сутринта. За това, че светът не е скроен така, както трябва.
Той ме гледа насмешливо.
— Искаш ли да започнем от последната ти постановка — че светът не е скроен така, както трябва? Много е куха. А как трябва да бъде устроен светът? Само не започвай да ми развиваш постановките на абстрактния хуманизъм. Че вселената трябва да стои на задни лапи пред любимото божествено творение, наречено човек. Човекът е само елемент от една система. При това, този елемент е безкрайно самовлюбен, безкрайно самомнителен, безкрайно безпардонен към света, който обитава. Особено опасни са индивидите от човешкия род, принадлежащи към раздела хомо интелектуаликус бърборикус. На тях все им се иска да преподреждат света. Този свят за тях е една недомислица, той все не се връзва с някакви техни, лични и безкрайно изпипани идеи. Ако Бог или Демиургът им се върже на акъла, елате да видите какъв хубав и подреден ще стане светът…
— Събра ми очите! Ти пък си хомо интелектуаликус бърборикус милитари и то с възможности. За теб ще е нищо да обосновеш една нова теория на фашизма. Особено изпипан би бил раздела защо да изтребваме евреите, арабите, гърбавите или светлооките…
— Фашизмът е теория за инвалиди в мисленето. Тя въобще не ме привлича и никога не бих се захванал с нея. Никой не би могъл да ме накара да разработя обосновка за нечий геноцид — издържа на иронията ми Генералът. — Моето скромно, селско виждане е, че нещата не трябва да се разместват, а да се подреждат съобразно разбираемите закони на природата. Истински умният човек умее да вижда хубавото във вече утвърдения ред. Умее да се радва на живота такъв, какъвто е. Умее да се радва както на факта, че се е родил, така и на перспективата, че когато изнемощее, ще умре. Истински умният човек търси жената, знае как да й се радва и как да я радва; прави с удоволствие децата си и с радост си ги отглежда. За твое сведение, без душевни терзания ги изпраща в казармата и въобще не се стряска от това, че там могат да участвуват в някакво сбиване, да речем…