Гнездо на усойници (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Сър Роджър Шалот #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гнездо на усойници (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)». Краткое содержание книги:
През пролетта на 1523 година Роджър Шалот заминава за Лондон с господаря си Бенджамин Даунби — млад учен, призоваван от краля винаги, когато трябва да се разплете особено мистериозен случай.
Франческо Албрици, официален пратеник на Флоренция в английския кралски двор, е бил застрелян в главата посред бял ден на лондонска улица, а убиецът сякаш се е изпарил.
Кардинал Улси, вуйчо на Даунби и дясна ръка на крал Хенри VIII, възлага на племенника си да открие престъпника. На път към Лондон Даунби и Шалот трябва да вземат със себе си и сър Едуард Трокъл, някогашен придворен лекар.
Но когато двамата пристигат в самотната къща на стария лекар, откриват трупа му във вана, пълна с кръв. Роджър Шалот е изпълнен с лоши предчувствия, но никой не може да се противопостави на кралската воля — Бенджамин и Роджър заминават за Флоренция, за да открият кой е убиецът на Франческо, да предадат тайно съобщение на кардинал Джулио Медичи и да отведат един флорентински художник със себе си в Англия.
Задачата изглежда изпълнима — но действителността се оказва убийствено различна…
— Какво общо има с това Пренесте? — промърморих аз. — Не го видях през цялата вечер.
Малко по-късно разбрах причината. Лорд Родриго освободи прислугата. Той нареди свещите да бъдат угасени и ни събра на широката зелена морава в центъра на градината. Огледа се, изучавайки внимателно лицата ни. Джовани започна да гаси факлите, забити в земята, докато остана само една — в центъра.
— Франческо е мъртъв — започна лорд Родриго. — Ние приветстваме английските си гости. Но, както вече ги уведомих, има много пътища към истината — той погледна през рамо към къщата. — Пренесте…
— Идва, господарю.
— Вече съм тук — дочу се глас отвъд светлината на факлата.
Пренесте пристъпи напред. Скромните роби на писар бяха изчезнали. Сега той беше облечен в бяла ленена дреха с червен колан, а на главата си носеше шлем от гирлянди с необичайно реалистични изкуствени змии. Беше бос. Държеше сандъче, което сложи в светлината на факлата и отвори. Знаех достатъчно за господарите на черната магия, за да разпозная съдържанието — филтри, магически писания, котешки очи, кучешки зъби, кости от мъртвец, увити в жълтеникава кожа, примка от бесило, ками, ръждиви от човешка кръв, растения и цветя, събирани на светлината на пълната луна.
— Каква е тази глупост? — промърморих аз.
Бенджамин отстъпи назад.
— Виж му лицето, Роджър.
Пренесте се изправи. Забелязах колко гладко и бяло е лицето му, а зениците — разширени. Дали беше опиянен от маково семе, чудех се, или от сок от гъби, който позволява на човек да надникне отвъд завесата на реалността? Трансформацията на Пренесте от капелан в черен магьосник явно не впечатли никого. Някой беше казал, че вярата на флорентинците била като восъка, „гореща и лека за моделиране“, спомних си как Данте приема магьосничеството в „Ад“ — има отделен кръг за магьосниците, където главите им са обърнати назад, така че тези, които в живота винаги са виждали бъдещето, да гледат само към миналото. Данте беше прав — черната магия процъфтяваше във Флоренция и Албрици се занимаваха с нея.
— Отстъпете! — нареди Пренесте. — Застанете встрани от светлината.
Послушах го с удоволствие. Ние с Бенджамин не се тревожехме особено — подобни неща се практикуваха и в Лондон, където човешки черепи, кости, зъби и кожа се продаваха под път и над път. Това, което правеха Албрици, сигурно беше нещо като маскарад или пантомима, което трябваше да е интересно и забавно, а може би и да сплаши посетителите от Англия. Всички се отдръпнахме в мрака. Не видях кой къде стои. Помня само, че бях близо до Бенджамин, когато Пренесте започна ритуала. Държеше мраморна ваза в лявата си ръка, а в дясната — гъба, привързана към човешка кост. Вдигна глава и започна да припява, загледан в луната, сякаш тя беше пътеводна светлина за молитвата му. После коленичи, целуна земята, потопи костта в купа с нещо, което приличаше на кръв, и очерта кръг около себе си и факлата, прикрепена за забит в земята прът. Постави в центъра на кръга череп, поля малко кръв върху него и започна да припява на език, който нито аз, нито господарят ми разбирахме. Отначало стоях и скучаех. Внезапно Пренесте вдигна глава с блеснали очи и плесна с ръце.
— Господарят идва! — извика той.
— Ще ми се да побърза! — измърморих аз.
Едва думите бяха излезли от устата ми, когато повя студен вятър. Пламъкът на факлата заигра, удължавайки сянката на Пренесте и той сякаш се уголеми като надуваща се жаба. Далеч в гората зави куче — дълъг, смразяващ вой. Устните на Пренесте се движеха беззвучно. Воят прозвуча отново и внезапно един чакал се втурна в светлината на факлата. Бог знае къде изчезна после. Надявам се, в ада! Лейди Бианка изпищя, но сега Пренесте се обърна и се взря в мрака. В ръцете си държеше восъчна табличка и остър нож. Загледах се в сенките и видях една по-тъмна от останалите. Студеният вятър се засили. Над градината се понесе отвратителна смрад на разложение. Косата ми се изправи. Потръпнах и се вкопчих в ръката на господаря ми, напрегната и твърда. Внезапно се чу пукот като от изстрел. Пренесте се олюля, обърна се и ни погледна с изненада. После се свлече на тревата, удари кола с факлата и я угаси. Няколко секунди никой не помръдна. Чу се писък на жена. Не знам коя беше.
— Донесете факли! — изкрещя Родриго.
Чух щракане на огниво. Джовани започна да пали останалите факли в градината. Родриго вече се бе надвесил над Пренесте, но само един поглед върху восъчнобледото му лице, отпусната челюст и полуотворени очи беше достатъчен. Той беше мъртъв, убит от куршума, който го беше улучил в слепоочието. Господарят ми вдигна восъчната табличка, но единственото, което Пренесте бе имал време да начертае, беше една линия.