Гнездо на усойници (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Сър Роджър Шалот #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гнездо на усойници (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)». Краткое содержание книги:
През пролетта на 1523 година Роджър Шалот заминава за Лондон с господаря си Бенджамин Даунби — млад учен, призоваван от краля винаги, когато трябва да се разплете особено мистериозен случай.
Франческо Албрици, официален пратеник на Флоренция в английския кралски двор, е бил застрелян в главата посред бял ден на лондонска улица, а убиецът сякаш се е изпарил.
Кардинал Улси, вуйчо на Даунби и дясна ръка на крал Хенри VIII, възлага на племенника си да открие престъпника. На път към Лондон Даунби и Шалот трябва да вземат със себе си и сър Едуард Трокъл, някогашен придворен лекар.
Но когато двамата пристигат в самотната къща на стария лекар, откриват трупа му във вана, пълна с кръв. Роджър Шалот е изпълнен с лоши предчувствия, но никой не може да се противопостави на кралската воля — Бенджамин и Роджър заминават за Флоренция, за да открият кой е убиецът на Франческо, да предадат тайно съобщение на кардинал Джулио Медичи и да отведат един флорентински художник със себе си в Англия.
Задачата изглежда изпълнима — но действителността се оказва убийствено различна…
— Коленичи! — изсъска господарят ми.
Така и направихме. Усетих силен парфюм и видях полите на пурпурната роба над бежовите, украсени с позлата ботуши на кардинала.
— Не, не, станете! — Гласът беше тих, английският — съвършен.
Ние се изправихме.
Кардиналът протегна дългата си хладна ръка. Целунахме пръстена му — първо господарят ми, после аз. Отблизо кардиналът изглеждаше по-дружелюбен и не толкова надменен.
— Синьори, добре дошли във Флоренция — той изучаваше внимателно Бенджамин. — Ти си племенник на кардинал Улси. Виждам приликата.
(Аз никога не съм я забелязвал, но и се стараех да не виждам Улси, освен ако не ми се налагаше.)
Той ни разпита за пътуването и се приближи, все още усмихнат.
— Не променяйте изражението на лицето си — прошепна той и ме погледна косо. — Задръж тази очарователна усмивка. Между нас има убийци. Синьор Франческо ми беше приятел. Съжалявам, че не мога да кажа същото за брат му, синьор Родриго. Имате ли представа кой го е убил?
Бях като хипнотизиран от усмивката му, от тихите думи, които се лееха от чувствените устни.
— Да или не? — попита той.
— Още не, ваша светлост — отвърна Бенджамин.
Кардиналът си пое дълбоко дъх.
— Подозираш ли някого?
— Всеки от присъстващите в тази градина има мотив, ваша светлост.
— Внимавай! — прошепна кардиналът. — Когато си тръгвам, ще ти подам ръка за целувка. Вземи медальона, който държа. Ако имаш нужда от услугите ми, само го покажи, това ще бъде достатъчно — той се отдръпна. — А какво съобщение ми носиш от моя английски брат?
— Англия ще каже „да“ — промърмори Бенджамин, — ако когато Англия попита, Рим каже „да“.
Кардиналът се усмихна по-широко.
— Тогава нашият отговор е „да“ — загадъчно каза той, вдигна ръка и я подаде на Бенджамин да я целуне.
Забелязах проблясването на сребро, докато медальонът преминаваше от единия у другия.
После кардиналът напусна пиршеството, след като благослови всички присъстващи — държеше се по-скоро като семеен свещеник, отколкото като заклет враг на целия род Албрици.
— Какво мислиш за това, Роджър? — прошепна Бенджамин.
— Още една усойница — отвърнах кисело, — при това много опасна.
— Кои бяха спътниците му? Така се криеха в сенките, че дори не можах да различа лицата им.
— Единият му е телохранител — дочух гласа на Мария зад нас. — Другият е брат Серафино. Не, не се обръщайте. Ако кардиналът е опасен, същото се отнася и за Серафино. Той е господар на „Осмината“, тайната полиция. Пийни си спокойно, Мърморко — Албрици имат свой начин да разкриват убийците.
Не знаех какво означава това, но щом кардиналът си тръгна, обстановката стана по-свободна. Синьора Беатриче се приближи към нас с полюшващи се бедра, притиснала чаша към пищната си гръд. Застана пред нас, полюлявайки се изкусително. Личеше си, че е пийнала и се кани да ни подразни. Но господарят ми не се поддаде.
— Добър вечер, милейди — започна той, придържайки се към светските любезности. — Откога си омъжена за лорд Енрико?
— От четири години.
— Щастливи ли сте?
Беатриче се засмя.
— Може ли мъж да направи жена щастлива?
— А баща ви правеше ли ви щастлива? — тихо попита Бенджамин.
Погледът на момичето стана студен.
— Бог ни е дал роднините, мастър Даунби, но, слава Богу, можем сами да избираме приятелите си. Баща ми беше суров човек. Естествено, скърбя за смъртта му и се моля за душата му, но смъртта е част от живота.
Вгледах се в тази жестокосърдечна уличница, разглезена като дамско кученце. Тя забеляза погледа ми.
— Какво виждаш, негоднико?
Поклоних се леко.
— Не съм сигурен, милейди.
Трябваше й известно време, за да усети обидата. Очите й се разшириха, ноздрите й се издуха.
— Забравяш се — изсъска тя.
Усетих, че смята да извика роднините си на помощ.
— Милейди — измърках, — не исках да ви обидя. Със сигурност не тук, в тази красива градина. Исках да сляза, още като пристигнахме — продължих, — но видях, че мастър Джовани здраво копае, затова реших, че е по-добре да не го правя.
Господарят ми изглеждаше озадачен, но разгонената кучка разбра думите ми и прехапа долната си устна.
— Не си толкова тъп, колкото изглеждаш, англичанино!
— Никога не съди за книгата по корицата й — отвърнах весело. — Милейди — добавих, — в деня, когато умря баща ти, си разглеждала английските платове, нали?
Хитрушата нямаше друг избор, освен да отговори.
— Да.
— Не видя ли нещо необичайно?
— Вече отговорих на този въпрос.
— Кой друг знаеше, че баща ти ще пазарува в Чийпсайд?
— Казахме ви. Всички.
Вече ми беше все едно — започне ли веднъж старият Шалот, няма спиране.