Зона 51: Носферату
- Автор: Мейер Боб
- Серия: area 51 #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Зона 51: Носферату». Краткое содержание книги:
Когато задоволи глада си, се върна на мястото, където бе оставил Некхбет. Знаеше, че може да я събуди и да я нахрани с човешка кръв, но пак щяха да се върнат там, откъдето бяха започнали. Любимата му щеше да продължи да остарява по-бързо от него, заради далеч по-ниското съдържание на аирлианска кръв в жилите й. Нуждаеше се от кръвта на боговете, но засега тя беше недостъпна за тях.
Малко след като се прибра от джунглата, камилите отказаха да продължат напред. Наложи се да ги пусне, за да се приберат в любимата си пустиня. Деня прекара отново в сянката на саркофага, увит в наметалото и одеялата. С падането на нощта натрупа целия си багаж върху капака и се впрегна в юздите.
Същата нощ успя да напредне само половин миля в джунглата.
Втората нощ се представи малко по-добре, а на третата успя да измине цяла миля, навлизайки все по-навътре в черното сърце на Африка.
Продължи на юг. Едва след около месец излезе от джунглата и изкачи един хълм, откъдето се разкриваше околността. Спря и обходи с поглед безкрайните гори. В далечината, почти на самия хоризонт, се виждаха покрити със сняг планини. Предполагаше, че тъкмо тях бе видял преди време от джунглата. Склоновете на планините се простираха наляво и надясно. Сигурно имаше някакъв начин да ги заобиколи, особено ако се насочи към брега. Но дали зад тях не започваше друга пустиня? Колко още можеше да издържи така? По раменете му бяха излезли мазоли от кожените каиши, с които теглеше саркофага на Некхбет. От постоянното усилие тялото му бе заякнало.
Бяха изминали четири дни от последния път, когато се бе хранил, а изразходваше много енергия. Със сигурност нямаше да прекоси още една пустиня, ако се наложеше да тегли Некхбет зад себе си. Планините отпред заплашваха да се превърнат в изключително тежко начинание.
И какво, помисли си, ако успее да я извлачи до Брега на скелетите? Щяха да спят двамата един до друг, докато дойде време тя да се събуди.
Носферату погледна отново към върховете. Спря вниманието си върху най-високия, който беше малко встрани от останалите. След това се наведе, улови каишите и затегли саркофага към него.
След седмица стигна подножието на планината, заобиколена от почти непроходими гори и тресавища. Продължи упорито напред, катерейки се по първия хълм. Спря да си отдъхне, докато се питаше, дали тези планини не дават начало на Нил, тъй като по склоновете им се спускаха множество буйни ручеи. Със сигурност не бе виждал досега по-странно и причудливо място — склоновете бяха обрасли с пищна и разнообразна растителност, някои от дърветата бяха десет до двайсет пъти по-високи от нормалните си размери. Имаше нещо праисторическо в тази гора, като че бе забравена в някаква дупка на времето, докато останалият свят бе продължил да еволюира.
След десетина дни гората остана назад, в пояса на растителността. Смени я съвсем гол и пуст терен, ако се изключеха редките храсталаци, вкопчени в скалните пукнатини. Почти през цялото време се придвижваше като в мъгла и виждаше само няколко крачки пред себе си. Неведнъж се наложи да се връща обратно, за да избира по-подходящ маршрут. На два пъти дори изостави саркофага на Некхбет и се спусна обратно, за да се нахрани с кръвта на тукашните жители. Всеки път губеше поне по три-четири дни.
Скоро стигна до снега, чиято белота го заслепяваше, но поне стана по-лесно да тегли саркофага. И това бе до време, тъй като планината ставаше все по-стръмна и вече се налагаше да пълзи нагоре стъпка по стъпка. Когато осъзна, че е невъзможно да продължи, спря и отдели цял един ден, за да си отдъхне. Същата нощ тръгна да оглежда околностите. Откри малка пещера, дълбока само двайсетина стъпки и висока половин човешки бой. На следващата нощ премести саркофага в пещерата. Настани се до него и се уви в дрехите, които бе взел от своите жертви. Беше изморен, а и гладът му отново растеше. Но не искаше да си тръгва. Макар да бе спал хиляди години и някои неща да се бяха променили, светът все още бе негостоприемно място за него и Некхбет. Колко още години трябваше да изминат, преди да могат двамата да заживеят спокойно?
Носферату почувства, че сърцето му е сграбчено от болезнените окови на самотата.
Прекара още едно денонощие край саркофага, докато накрая осъзна, че е време да си тръгва. Изправи се, но преди да излезе, се наведе и положи длани върху студения метал. Докосна леко с устни похлупака, изпращайки прощална целувка, след това се измъкна от пещерата и затрупа входа й с камъни.