Зона 51: Легендата
- Автор: Мейер Боб
- Серия: area 51 #9
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Зона 51: Легендата». Краткое содержание книги:
— Откъде си? — попита Носферату.
— Няма да разбереш. — Тя посочи дъното на късия коридор. — Ако тръгнете наляво, ще намерите скрита врата, която извежда близо до Нил. Церемонията започва съвсем скоро, ще се проведе в подножието на Сфинкса. Изчакайте, докато се появят боговете, сетне ги последвайте по главния Път на Росту.
— Но…
Носферату очевидно искаше да узнае още много неща, но Донхад си тръгна, следвана от Гуалкмай. Той погледна през рамо, когато се отдалечиха.
— Няма да успеят да влязат в Архиварната.
— Най-вероятно, след като не разполагат с ключа — потвърди Донхад.
— Тогава защо трябваше да ги освобождаваме?
— За да създадем неприятности на аирлианците.
— Ще видим. — Гуалкмай не изглеждаше убеден.
— И заради сестра ми — добави тя неочаквано.
— Никога не си ми казвала, че имаш сестра.
— За нас тя бе мъртва от деня, когато я взеха аирлианците. Както и за майките на тези, които току-що освободихме.
— Тя имаше ли… — Гуалкмай се поколеба как да продължи. — …поколение?
— Да.
Гуалкмай помнеше какво се бе случило с хората, които аирлианците бяха затворили в базите си през време на щурма — всички бяха загинали. Той побърза да смени темата.
— Някой ни проследи през тунелите. Усети ли?
— Машината ли?
— Не — отвърна Гуалкмай. — Беше човек. Уаджетът. Не е такъв глупак, на какъвто се прави. А и нали това му е работата — да наблюдава.
— Добре — кимна Донхад. — Значи ще използваме и него.
Донхад отвори вратата и влезе в малката колиба на Наблюдателя, следвана от Гуалкмай. Мъжът скочи на крака, стиснал ножа, а семейството му се скупчи зад него.
— Кажи им да излязат — нареди Донхад на древния език. Тя извади златния медальон и му го показа.
Очите на Наблюдателя се разшириха, когато чу думите й и видя медальона. Той прибра ножа и извика нещо на семейството си. Те побързаха да се измъкнат навън и потънаха в тъмнината.
— Никой не е идвал тук, откакто… — поде Наблюдателят, но Донхад го прекъсна.
— Има нещо, което искам да направиш.
— Глупаци — просъска Гуалкмай, докато слушаше молитвите на жреците, които отекваха в стената под тях.
— „Служим вярно заради обещанието за вечен живот, с който ще ни дари Граалът. Служим вярно, както бащите ни, както бащите на нашите бащи, още от първия ден на царството на боговете, което ни извади от мрака. Служим вярно, защото това е най-голямата добродетел.“
Донхад го побутна по рамото и посочи с ръка:
— Ето там.
Скрити в сенките в единия край на вдлъбнатината, в която лежеше Сфинксът, се спотайваха шест фигури.
— Значи не са избягали.
— Жаждата за мъст е могъща сила — рече Донхад. — А и примамката на Граала…
Гуалкмай замръзна, когато в тъмния отвор на пиедестала се показаха две фигури. Едната вдигна ръка за поздрав и изпод ръкава на наметката му се подадоха шест пръста. Донхад също наблюдаваше аирлианците, когато забеляза някой да се прокрадва в сенките вдясно от тях. Тя го посочи на Гуалкмай.
— Наблюдателят.
Жреците се изправиха и си тръгнаха. Отиваха в съседния храм, където щяха да продължат с молитвите. Двамата аирлианци изчезнаха в тъмния отвор под гърдите на Черния сфинкс. Скоро отвън остана само един жрец. В мига, когато се извърна, за да последва двамата аирлианци във вътрешността на Сфинкса, шестимата се надигнаха от сенките и го нападнаха.
— Всичко върви според плана — прошепна Гуалкмай, който изглежда се бе съмнявал, че получовеците ще извършат онова, което се иска от тях.
— Казах ти, че жаждата за мъст е могъща сила.
Шестимата потънаха в тъмнината, оставяйки зад себе си мъртвото тяло на жреца. Наблюдателят ги последва точно според разпорежданията на Донхад.
— Само двама оцеляха — рече Гуалкмай след няколко часа.
— Повече, отколкото очаквах — отвърна Донхад. Гледаха как Наблюдателят и двамата оцелели се спотайваха до ръба на вдлъбнатината.
— Какво чакат? — попита Гуалкмай.
— Същото, каквото и ние — реакцията.
Слънцето изгря и лъчите му озариха два X-образни кръста, зад които имаше хибернационен цилиндър. Донхад вече се досещаше какво ще последва.
— Най-добре да си вървим — предложи Гуалкмай.
Донхад беше като парализирана. Не можеше да откъсне очи от главата на Черния сфинкс, върху която се издигаха кръстовете. Множеството във вдлъбнатината наброяваше няколко хиляди души, но цареше необичайна тишина.
Каменната врата между лапите на Сфинкса се отвори и отвътре се показа процесия от жреци, водещи трима завързани пленници — половината от групата, която Донхад и Гуалкмай бяха освободили предната нощ. И тримата бяха ужасно бледи и Донхад предположи, че са им източили кръвта дотолкова, че да могат да се крепят на краката си. Жената, която Носферату бе прегърнал, бе с отсечена дясна китка. Изтикаха ги нагоре към върха. Малко след това се появиха четирима аирлианци. Всички присъстващи, с изключение на жреците и пленниците, паднаха на колене и сведоха покорно глави. Гуалкмай изсумтя презрително. Аирлианците носеха черни наметала със спуснати напред качулки. Те се заизкачваха бавно нагоре по стълбата към върха на Сфинкса. Донхад усети, че Гуалкмай се напряга — в края на краищата той беше богоубиец.