Портрети на небесни тела
- Автор: Босев Росен
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Портрети на небесни тела». Краткое содержание книги:
Бе на стотина метра над черната дупка, когато от нея блъвна гъста тъма. Христо сякаш потъна в черен пух, безболезнено уби скоростта до четири метра в секунда, присви се в раменете, прибра коремчето, безаварийно се мушна в дупката, нов облак пушек подпря тялото му и той не падна, а почти кацна — като черен ангел кацна право в пещта на заводската фурна и, естествено, побърза да изскочи навън.
Трима млади мъже с интелигентни лица изтърваха папките от ръцете си. Очевидно тези папки гориха те тук.
— Какво има, момчета? — усмихна се Христо. Беше в добро настроение след удачното приземяване и реши да се пошегува: — Да не би да искате да се постоплите посред лято?
Тримата кимаха с глави, търсейки звук в себе си.
Христо огледа помещението откъм мивка — леко пламъче лазеше по левия му крачол и му трябваше вода да го угаси. Мивки имаше колкото щеш, но не потече вода от тях, огънят стигаше вече до коляното му и Христо, ще не ще, смъкна костюма и го хвърли във вратичката на пещта. И тогава, застанал до купищата папки, които бяха предназначени точно за тая пещ и които, той си даде сметка за това, бяха спасили живота му чрез кълбетата пушек, които смекчиха удара, реши да помогне на момчетата. Посегна към първата папка и миг преди да я предаде на жълтите езичета, видя върху и нещо, което го накара да трепне — свое нещо, близко и мило. Кожа от кожата си видя Христо в тази папка, а щом я разгърна, и плът от плътта си. Разработката на неговия проект за помпи сам, ей с тия две ръце щеше без малко да хвърли в пламъците?
— Е! — обърна се той към тримата. — Как да разбираме всичко това?
Те продължаваха да кимат безгласно към този хуманоид по бельо, този черен ангел, този Главен конструктор на невъзможното.
— Мисълта ще горим, а? — издевателствуваше Христо. — Познанията в огъня, а? Понеже конструкторът е далечко от завода-изпълнител, дай да си по-греем ръчичките, а? Но ви падна май, като студен душ май ви се стовари, като воденичен камък все едно, гарги рошави!
Христо отново не беше прав. Соколи бяха момчетата от технологическия отдел към завода и здравата се потрудиха, додето разшифроват и разработят проектите му. Макар още като погледнаха чертежите, нещо да ги поусъмни, направиха цялата документация, защото твърде голям авторитет имаше Христо като учен, пък и това „Да. Срочно“ на председателя, и то респектираше. Но още щом първите чертежи на детайлите попаднаха в металорежещия, още щом бай Васо хвърли поглед към скицата на едно от буталата, отряза:
— Това никога няма да помпа!
Отказа се дори да опита, работата стигна до главния инженер, заповядваха на бай Васо, наказваха го, извикаха от друг завод стругар с неговия майсторлък, но и другият не се зае.
Председателят натискаше от столицата директора, директорът, макар и неохотно, натисна технологическия отдел да поправи нещата, но тъй погрешна бе в корена си Христовата идея, че никой не успя нищо да коригира. И ето, след много ядове решили бяха в днешната слънчева утрин да превърнат на пепел Христовото дело, но и това не им било съдено.
Христо ровичкаше из пещта, вадеше недоизгорели късове хартия, гасеше ги със сълзите си и ги подреждаше внимателно. В заводската столова замириса на изгорели надежди, папките стърчаха като макет на несъстояла се победа, тримата от технологическия отдел постепенно придобиваха дар слово, но не знаеха как да го използуват. Внезапно от всички чешми шурна вода, Христо уми очи, видя се в какъв вид е и въздъхна:
— Ех, стореното сторено. Дайте някоя дрешка, че така…
След няколко минути в син работнически поомазнен костюм той влезе при директора и се изненада — това беше техен състудент, та и нещо повече, онзи, първият приятел на Галя. Директорът не ги обичаше тия, четиримата приятелчета. Нали заради тях и пъпчивата им идея да правят цепелин Галя избяга от него преди почти три петилетки. Първите месеци, докато още му бе мъчно за нея, все се надяваше, че той ще прокопса, а четиримата ще загазят в живота. Но петилетките се бяха оказали добри — и той прокопса, и те не загазиха. Понякога, щом дочуеше за научните им успехи, се ядосваше, пък му минаваше — та малко ли беше това, цял директор на завод за нестандартно оборудване на централно подчинение! Когато лично с подписа на председателя го заставиха да работи по Христовите проекти, се намръщи, когато разбра, че проектите са негодни, се зарадва, а после пак се ядоса — никак не му се искаше да връща поръчката на председателя. Най-сетне работата бе докарана до погубване на папките — ако се вдигне шум, ще каже, че не знае нищо, ако не се вдигне — ще опитат сами да измайсторят някаква помпа. Преди минути само гледаше със задоволство как дими коминът на неоткритата все още заводска столова — най-високият комин в завода, — а ето ти го сега самия Христо — в работнически костюм и напушен.