През дивия Кюрдистан
- Автор: Май Карл
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Атика
- Переводчик: Румен Нейков
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «През дивия Кюрдистан». Краткое содержание книги:
«През дивия Кюрдистан» принадлежи към шесттомно издание. Другите томове са: «През пустинята» (том 1), «От Багдад до Стамбул» (том 3), «През дебрите на Балкана» (том 4), «През страната на скипетарите» (том 5) и «Жут» (том 6).
[#2 Дреха от вълнен плат.]
[#3 Калпак от козя кожа.]
— Сидна (господарке), какво е това вкусно ястие? — попитах жената, която прислужваше на англичанина.
— Това е чекирге[14] — отговори тя.
— Как се приготовлява?
— Скакалците се пържат, накълцват се на ситно и се заравят в земята, докато започнат да миришат. После пържа тестената маса в олио.
— Не беше лошо!
Реших да не крия дълго тази кухненска тайна от добрия мистър Крилат бик. Докато се хранеше, излязох, за да нагледам конете.
Халеф, преводачът, бюлюк емини и арнаутинът ожесточено спореха. Щом ме видяха, те веднага млъкнаха.
— Защо се карате, Халеф? — попитах.
Дребосъкът посочи арнаутина.
— Този човек те хули, сихди. Заплаши, че ще убие теб и мен, защото го изхвърлих по твоя заповед.
— Остави го да си говори, нищо няма да направи.
Разяреният арнаутин се хвана за пищова и извика:
— Мълчи! Или искаш още днес да се срещнеш със слугите на дявола?
— Не вдигай шум, да не си сляп! — му отвърнах на албански. — Не виждаш ли на каква опасност се излагаш?
— Опасност? — попита той слисан.
— Твоите пищови не мерят добре — отговорих, сочейки оръжията му.
— Защо?
— Защото моите струват повече!
Едновременно с това насочих срещу него револвера си. Добре познавах бруталността на тези арнаути, за да приема на шега подобен случай. За арнаутина животът на човека не означава нищо. За глътка вода той спокойно може да застреля някой и със същото спокойствие след това, сам да положи главата си на дръвника на палача. Бяхме обидили гавазина. Можеше да се очаква, че ще стреля. Въпреки това той махна ръката си от пищова и попита учудено:
— Говориш нашия език? Да не си от нашите?
— Не. Аз съм алеман и ти казвам, че хората от Алеманйя знаят как да се отнасят с такива като теб.
— Алеман ли си? Не си маджарин, русин, сърбин или турчин? Върви по дяволите!
Той светкавично вдигна пищова си и стреля. Ако не бях държал под око цевта, куршумът щеше да ме улучи в главата. Но аз рязко се наведох — той изсвистя над мен. Още преди да беше натиснал повторно спусъка, аз го сграбчих изотзад и извих ръката му на гърба.
— Да го застрелям ли, сихди? — попита Халеф.
— Не! Вържете го!
Пуснах го за момент, за да дръпна ръцете му надолу. Той се възползва от това, отскубна се и побягна. В следващия миг изчезна. Всички хукнаха да го гонят, но скоро се върнаха, без да са го открили.
Изстрелът привлече и останалите.
— Кой стреля, сър? — попита Линдси.
— Гавазинът ви, и то по мен!
— О! Ужасно! Защо?
— За да си отмъсти.
— Като истински арнаутин. Улучи ли?
— Не. Избяга.
— Уел, нека бяга. Голямо чудо!
Англичанинът наистина имаше право, Арнаутинът не ме беше улучил. Защо трябваше да бъда кръвожаден? Сигурно нямаше да се върне отново, а не очаквахме и някакво коварно нападение. Тъй като Линдси ме срещна, той вече не се нуждаеше от него и преводача. Преводача си той възнагради и му каза, че още на другата сутрин може да напусне Спиндури и да се отправи обратно за Мосул.
Останалото време от вечерта прекарахме в оживен разговор с кюрдите, завършил с танц, изигран в наша чест.
Поканиха ни да отидем на двора. Той беше четириъгълен и покрит с нисък покрив. Всички мъже се бяха разположили удобно. Те лежаха, клечаха или се бяха скупчили в живописни пози, докато около трийсетина жени се бяха събрали за танца в средата на двора.
Танцьорките образуваха двоен кръг, в чийто център стоеше хороводец, размахващ метално копие. Оркестърът се състоеше от флейта, нещо подобно на цигулка, и два тамбурина. С висок вик хороводецът даде знак да започнат. Танцовото му изкуство се изразяваше в разнообразни движения с ръцете и краката, които изпълняваше от място. Заобиколилите го в кръг жени повтаряха движенията. В този обикновен танц не намерих никаква идея. При все това жените, с техните островърхи тюрбани, от които се спускаха прихванати на клуп воали, представляваха красива гледка на мъждивата светлина на факлите.
След като този непретенциозен танц завърши, сред мъжете се разнесе одобрителен шепот. Аз извадих една гривна и извиках дъщерята на кмета, която ми бе прислужвала, а сега се намираше сред танцьорките. Гривната беше от стъклени мъниста и приличаше на онези опушени, полупрозрачни кехлибари, които са така обичани, търсени и скъпи в Ориента. Бях платил петдесет или шейсет пфенига за нея. Сигурно щях да й доставя голяма радост.
Момичето се приближи. Всички мъже чуха, когато я поканих, и знаеха, че ще я възнаградя. Трябваше да се покажа достоен за възпитателите си.
14
Скакалци. — Бел. нем. изд.