През страната на скипетарите

— Защо не ги доведеш тук? — продължих да питам аз.

— Не мога!

— Защо?

— Не бива да излизам.

— Че кой може да ти забрани?

Той хвърли мрачен поглед към двамата аладжи, а същевременно забелязах, че Сандар го заплаши с пръст. Направих се, че нищо не съм видял, и отидох в ъгъла. Казах на малката няколко благи думи и я заведох до отворения прозорец.

— Ела тук — казах аз нежно, за да спечеля доверието й. — Веднага ще премахна болката ти. Отвори уста и ми покажи зъба.

Тя го направи без колебание. По зъба не се виждаше нищо. Може би болката беше ревматична. А за нея, разбира се, лек нямаше. Но от опит знаех какво влияние има внушението особено при децата. Преди всичко трябваше да я накарам да спре да плаче.

— Сега затвори уста и ми отговаряй с поклащане на глава — казах аз. — Боли ли те?

Малката поклати главичка и с това според местния обичай отговори утвърдително на въпроса ми.

Притеглих главата на детето към себе си и сложих дланта си върху бузата му, като леко я галех. Никакво понятие нямах от биологичен магнетизъм, но се осланях на фантазията на детето и на приятното усещане от допира на приятелска топла ръка до болната буза.

— Е, изчезна ли болката? — попитах аз след известно време. Момичето утвърдително поклати глава.

— Напълно ли?

— Да, съвсем! — отговори детето, а личицето му сияеше и очите му благодарно ми се усмихваха.

— Не говори и известно време дишай само през носа. Така болката повече никога няма да се върне.

Всичко беше толкова просто и естествено, но все пак, като тръгнах да излизам, ханджията се приближи към мен и каза:

— Тя още вчера започна да плаче. Просто не можеше да се търпи и затова другите деца излязоха. Ти можеш да правиш чудеса, шериф!

— Не, това не е чудо. Използвах едно много просто средство, но ще помогне, ако задържиш дъщеричката си и днес в стаята. Аз ще отида да доведа другите три деца.

— Ти ли, шериф? — попита той.

— Разбира се! Ти не можеш.

Двамата аладжи ми хвърляха гневни погледи. Ханджията се наведе, преструвайки се, че иска да вдигне нещо, приближи се до мен и като се изправяше, ми прошепна:

— Внимавай! Това са аладжите.

— Какво беше това? — изкрещя Сандар, който бе дочул нещо. — Какво каза?

— Аз ли? Нищо! — отвърна ханджията възможно най-непринудено.

— Кучи сине, не лъжи, иначе ще те пребия! Скипетарът вдигна юмрук. Аз хванах ръката му и го предупредих:

— Какво правиш, приятелю! Не знаеш ли, че Пророкът е забранил на правоверните да кривят лице от гняв?

— Какво ме засяга твоят Пророк!

— Не те разбирам. Държиш се като лош човек, а ужким си приятел на четиримата чужденци, които и червей не биха обидили.

Сандар отпусна ръката си, отново хвърли мрачен поглед към гостилничаря и ми отговори:

— Имаш право, шериф. Но аз обичам истината и мразя лъжата, затова толкова се ядосах. Хайде да излезем вън!