През страната на скипетарите
- Автор: Май Карл
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Атика
- Переводчик: Мария Нейкова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «През страната на скипетарите». Краткое содержание книги:
(Веселин Радков)
«През страната на скипетарите» Кара бен Немзи и неговите спътници преследват банда престъпници. Неочаквано те се сблъскват с внушаващите страх «аладжи», по-късно попадат в планинска колиба, която трябва да бъде за тях капан и накрая преживяват един колкото драматичен, толкова и весел епизод в «кулата на старата майка».
«През страната на скипетарите» принадлежи към шесттомно издание. Другите томове са: «През пустинята» (том 1), «През дивия Кюрдистан» (том 2), «От Багдад до Стамбул» (том 3), «През дебрите на Балкана» (том 4), «Шутът» (том 6).
— Кой скимти така вътре? — попитах аз.
— Не знаем.
— Тази къща хан ли е? Къде е ханджията?
— В стаята.
— Ще ида да видя — отвърнах аз, станах и тръгнах към вратата.
— Стой! Къде отиваш? — попита Бибар.
— При ханджията.
— Ела тук до прозореца!
Веднага разбрах, че братята не искаха да ме оставят да разговарям насаме с ханджията. Явно той познаваше скипетарите и те се страхуваха да не бъдат издадени. Закуцуках към отворения прозорец и пъхнах главата си вътре. Стенанието продължаваше да се чува.
— Ханджи! — извиках аз.
— Тук съм — отговори ми мъжки глас.
— Кой скимти така вътре?
— Дъщеря ми. Боли я зъб.
— На колко е години?
— На дванайсет.
— Викал ли си бербер или хекимин?
— Не, много съм беден.
— Тогава ще ти помогна. Идвам.
Двамата аладжи чуха всичко. Щом отново се насочих към вратата, те станаха и ме последваха. Дори и според местните представи стаята беше изключително бедна. Освен ханджията и болната, която скимтеше в единия ъгъл, вътре нямаше никой друг.
Мъжът беше седнал върху едно трикрако столче, с лакти върху коленете си, опрял брада на дланите и изобщо не погледна към нас.
— Ти ли си ханджията? — попитах го аз. — Къде е домочадието ти?
— Мъртво е — каза той глухо, без да вдигне поглед.
— Наистина си за съжаляване. Имаш ли и други деца?
— Още три, по-малки.
— Къде са?
— На Струмица.
— Каква непредпазливост! Децата не бива да бъдат оставяни без надзор близо до реката. Ханджията вдигна глава и учудено ме погледна.
— Защо не ги доведеш тук? — продължих да питам аз.
— Не мога!
— Защо?
— Не бива да излизам.
— Че кой може да ти забрани?
Той хвърли мрачен поглед към двамата аладжи, а същевременно забелязах, че Сандар го заплаши с пръст. Направих се, че нищо не съм видял, и отидох в ъгъла. Казах на малката няколко благи думи и я заведох до отворения прозорец.
— Ела тук — казах аз нежно, за да спечеля доверието й. — Веднага ще премахна болката ти. Отвори уста и ми покажи зъба.
Тя го направи без колебание. По зъба не се виждаше нищо. Може би болката беше ревматична. А за нея, разбира се, лек нямаше. Но от опит знаех какво влияние има внушението особено при децата. Преди всичко трябваше да я накарам да спре да плаче.
— Сега затвори уста и ми отговаряй с поклащане на глава — казах аз. — Боли ли те?
Малката поклати главичка и с това според местния обичай отговори утвърдително на въпроса ми.
Притеглих главата на детето към себе си и сложих дланта си върху бузата му, като леко я галех. Никакво понятие нямах от биологичен магнетизъм, но се осланях на фантазията на детето и на приятното усещане от допира на приятелска топла ръка до болната буза.
— Е, изчезна ли болката? — попитах аз след известно време. Момичето утвърдително поклати глава.
— Напълно ли?
— Да, съвсем! — отговори детето, а личицето му сияеше и очите му благодарно ми се усмихваха.
— Не говори и известно време дишай само през носа. Така болката повече никога няма да се върне.
Всичко беше толкова просто и естествено, но все пак, като тръгнах да излизам, ханджията се приближи към мен и каза:
— Тя още вчера започна да плаче. Просто не можеше да се търпи и затова другите деца излязоха. Ти можеш да правиш чудеса, шериф!
— Не, това не е чудо. Използвах едно много просто средство, но ще помогне, ако задържиш дъщеричката си и днес в стаята. Аз ще отида да доведа другите три деца.
— Ти ли, шериф? — попита той.
— Разбира се! Ти не можеш.
Двамата аладжи ми хвърляха гневни погледи. Ханджията се наведе, преструвайки се, че иска да вдигне нещо, приближи се до мен и като се изправяше, ми прошепна:
— Внимавай! Това са аладжите.
— Какво беше това? — изкрещя Сандар, който бе дочул нещо. — Какво каза?
— Аз ли? Нищо! — отвърна ханджията възможно най-непринудено.
— Кучи сине, не лъжи, иначе ще те пребия! Скипетарът вдигна юмрук. Аз хванах ръката му и го предупредих:
— Какво правиш, приятелю! Не знаеш ли, че Пророкът е забранил на правоверните да кривят лице от гняв?
— Какво ме засяга твоят Пророк!
— Не те разбирам. Държиш се като лош човек, а ужким си приятел на четиримата чужденци, които и червей не биха обидили.
Сандар отпусна ръката си, отново хвърли мрачен поглед към гостилничаря и ми отговори:
— Имаш право, шериф. Но аз обичам истината и мразя лъжата, затова толкова се ядосах. Хайде да излезем вън!