През страната на скипетарите

— Някой бил подслушал един разговор.

— По дяволите! Колко са непредпазливи! А знаят ли се имената на двамата разбойници?

— Не, мисля, че въобще не ги познават.

— А какво казват четиримата чужденци за това?

— Смеят се.

— Аллах! Смеят се? — избухна Бибар. — Надсмиват се над тези, от които ще бъдат нападнати? Да не мислят, че разбойниците са слаби момчета?

— Разбойниците могат да бъдат силни колкото си искат, но на тези четиримата не могат да сторят нищо, защото са неуязвими.

— Неуязвими ли? По дяволите! Никога не съм вярвал в такива неща и винаги съм смятал за празни приказки твърденията, че човек може да стане неуязвим. А ти добре ли видя всичко?

— Много добре. Бях в непосредствена близост.

— И куршумите не улучваха, а ефендито дори ги улавял?

— С ръка. А после, щом със същия куршум стреляха по дъската, тя се пробиваше.

— Не е за вярване! — чудеше се Бибар.

— Имаше около петстотин души и гледаха, а също пипаха и куршумите.

— Тогава, разбира се, трябва да се вярва. Значи, за да мога и аз да правя този фокус, трябва всеки ден да ям от корана.

— Вероятно само това не е достатъчно. Предполагам, че има и някакви други тайни.

— Без съмнение. Всичко бих дал, за да ги узная.

— Едва ли някой ще ти ги издаде — твърдях аз.

— Все пак може би има двама души, които биха могли да я научат.

— Кои?

— Разбойниците, които ще ги издебнат.

— О, най-малко пък те.

— Нищо не разбираш, въпреки че си шериф. А чужденците уязвими ли са от саби и ножове?

— Хм! Не знам.

— Не са, иначе щяха да се прочуят и с това. Или мислиш, че ако ние бяхме тези двама скипетари, трябва да се страхуваме от този чужденец, който язди врания кон?

— При борба, сигурно не — изразих аз мнението си.

— Значи все пак не са напълно неуязвими. Но аз съм сигурен, че нищо няма да им се случи, ако ние застанем на тяхна страна.

— Наистина ли искате да го направите? — осведомих се аз спокойно.

— Защо се съмняваш? Ние тръгнахме от Радова срещу четиримата мъже, ще ги пресрещнем и ще ги изненадаме. Ще трябва да живеят при нас, защото ние ще сме домакините им. Горко на този, който иска да им стори зло!

— Хм! Разбира се, че вярвам. Но приятелите ви може да бъдат нападнати, преди да стигнат дотук.

— О, не. Няма подходящи места.

— Толкова добре ли си запознат с тези местности? — попитах аз, като се опитвах да правя глуповати физиономии.

— Да, защото съм бил войник. Нагоре, в посока към Радова, където се минава през гората, има подходящо място. Там от двете страни на пътя има големи късове скали, а дърветата са толкова нагъсто, че човек не може да избяга нито наляво, нито надясно. Ако гостите ни бъдат нападнати там, би било невъзможно да се спасят.

При настъпилото мълчание, понеже Бибар гледаше замислено пред себе си, чух много ясно идващо от къщата стенание. Вече бях го доловил, но не така добре. Приличаше на детски глас. Макар да изглеждаше много подозрително, не можех да допусна, че скипетарите ще посмеят да извършат тук някакво злодеяние, а след това да продължат спокойно да си стоят.