Рейн-сан: Смъртоносен без оръжие
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Смъртоносен без оръжие». Краткое содержание книги:
Вдясно над Централното пристанище небето почваше да изсветлява. Хилгър отвори файла с телефонните номера и вдигна слушалката.
9.
След вечерята Докс настоя да отидем на гоу-гоу бар в Патпонг. На мен не ми се щеше, но просто трябваше да приема, че този човек е достатъчно голям, за да носи многообразие в себе си: смъртоносен и гръмогласен; културен и груб; проницателен и повърхностен. А репликата му, че се чувства добре сам със себе си, разбира се, беше вярна. Може би аз не бях честен с него. Реших да се опитам да му се доверя повече. Мисълта беше непривична и някак неудобна, но ми се струваше правилната.
Влязох в едно интернет кафе да проверя плановете на Дилайла. Очакваше ме съобщение от нея: пристигаше в Банкок с полета на „Ер Франс“ утре следобед в 16,35. Добре. Направих резервациите за Докс, върнах се в „Сукотай“, взех си гореща вана в чудесно обзаведената баня, легнах и поспах.
Но сънят ми беше неспокоен. Сънувах, че отново съм дете, че съм в апартамента, където бях израсъл, и че нещо ме преследваше из стаите. Виках родителите си, но никой не идваше, и умирах от ужас, че съм сам. Баща ми имаше един катана — дълъг японски меч, — беше ми казвал, че е принадлежал на прадядо ми. Мечът стоеше на церемониална поставка в спалнята на родителите ми и аз изтичах там и затръшвах вратата зад гърба си. Посегнах да грабна катаната, но вместо един имаше два меча и аз не можех да реша кой от двата да взема. Замръзнах. Съзнанието ми крещеше: „Вземи единия! Който и да е!“, но аз не помръдвах. И тогава вратата започна да се отваря…
Събудих се и се свих седнал на леглото. Останах така доста време, затаил дъх, със засъхваща по тялото пот, в опит да се отърся от съня и да дойда на себе си. Накрая станах, използвах тоалетната и си взех още една вана.
Но тя изобщо не ми помогна да заспя. Дълго време лежах и размишлявах. Разтревожих се, че отново бях замръзнал, макар и в съня си. Двата меча бяха ясни — объркване пред изобилието от възможности, когато си в опасност, така поне си мислех. Но аз не можах да избера нито единия, нито другия. Ако не се бях събудил, онова, което ме преследваше в съня ми, щеше да ме убие.
Следобеда на другия ден с Докс отидохме на летището рано, за да имаме време да набележим маршрут против проследяване и да го обходим. Използвахме радиостанциите от Манила. Ако се налагаше да ме предупреди за нещо, Докс щеше да го направи от разстояние и право в ухото ми. Така имаше по-добри възможности да ме предпази, отколкото ако не разполагахме с устройствата.
Пред залата за митническа проверка се тълпяха купища посрещачи: семейства — тайландци и чужденци; шофьори на хотелски лимузини; туристи с раници, сандали и мазни коси, любители на авантюрите от Европа и Австралия. Никой не задейства радара ми, но тълпата беше прекалено гъста, за да съм сигурен. Ако се появеше неприятност, сигурно щеше да прилича на израелец. В крайна сметка първоначалната причина хората на Дилайла да се свържат с мен беше липсата им на азиатски ресурси. Разбира се, „липсата“ беше относително понятие: Израел разполагаше с контакти в Тайланд — като се почне от търговците на скъпоценни камъни и нелегалната търговия с оръжие, и се стигне до групировки като „Тамилските тигри“ в Шри Ланка. Но ако искаха да действат достатъчно бързо, за да се възползват от евентуално предоставената им от Дилайла информация, едва ли щяха да прибегнат до външна помощ. Което съвсем не означаваше, че не обръщах внимание на хората, които не отговаряха на профила. Полезно е обаче в хода на действието да има някакви насоки.
Застанах възможно най-далеч вдясно от изхода, откъдето щях да я видя, като излезе от митническата проверка, но тя трудно би успяла да ме забележи. Докс застана няколко метра по-назад и вляво от мен, но когато рутинно проверих местонахождението му, ми отне цяла секунда да го забележа, въпреки че знаех как изглежда и накъде да гледам. Наистина притежаваше снайперисткото умение да се слива с обстановката.
Имаше две възможности: първо, израелците да са поставили човек пред изхода от митническата проверка, по времето, когато бях казал на Дилайла, че ще я посрещна. Второ, заедно с нея в самолета да пътува човек, който да я следва и да свърши работата. Втората възможност ми се стори по-вероятна, а и с нея щях да се справя по-лесно. По-вероятна, защото предполагаемият им недостиг на азиатски ресурси щеше да попречи да изпратят тук човек толкова бързо; по-лесна за справяне, защото който и да следваше Дилайла, трудно щеше да остане незабелязан, след като аз я поемех. И в двата случая не се тревожех ненужно от евентуални действия на самото летище. Наблюдението, мерките за сигурност и проверките на входовете и изходите правеха почти невъзможна една чиста операция на това място.