Величието на Франция

Совтер проследи с показалец една тънка лъкатушеща нишка.

— Опазил ме бог от таквиз дяволщини и магьосничества! — писна Малигувица. — Че то таз Дордон хич не тече!

— Ама че глупачка! — прогърмя Йона. — Ти какво, да не щеш и снега по планините да усетиш? Или пък морските води? Че и ветровете и бурите, дето духат из кралството, а?

Така той изрази възмущението си от суеверието и невежеството на Малигувица, но в същото време се възползуваше от блъсканицата, за да се попритисне повече от благопристойното към Барберин, тъй като Совтер нямаше очи и на гърба си.

— Ами Таниес? — обади се ненадейно единият от Сиораковците, но кълна се в живота си, не бих могъл да кажа кой точно.

— Тъй де, къде е Таниес? — подкрепи го „братът на другия“.

— Той изобщо не е отбелязан — обясни Совтер търпеливо.

— Че как тъй? — докачи се единият от близнаците.

— Ама и вие сте ми едни, окаяни — непокаяни! — намеси се Фожане. — Доста нещо видях аз през десетте години, дето ги изкарах в Гиенския легион, и мога да ви кажа, че в кралството има хиляди и хиляди села, които — туй е напълно разбираемо — не са отбелязани тук поради липса на място.

Совтер вдигна ръка.

— Право рече, Фожане! Аз пък ще добавя, че графство Перигор е само една от многото френски провинции, а Сарлат е просто един френски град измежду десетки други. — Сетне продължи: — Ей го и Париж, столицата на кралството, където кралят живее в своя Лувър, а ето тук, на северозапад, един малък морски пролив, чието най-тясно място не надхвърля и две левги ширина, който се нарича Ламанш. Оттатък Ламанш е Дувър, който принадлежи на Англия, а отсам него е Кале, владение на кралство Франция. — Тук Совтер удари с длан по картата и гръмко възкликна: — Англичаните ни отнеха Кале в 1374-а, точно преди двеста и десет години!

— Ама че злостни люде са тез англичани! — възмути се Фожане. — Аз пък си мислех, че Жана49 ги е изритала до един.

— Не отвсякъде обаче! — рече Совтер. — Те са се вкопчили в това късче от Северна Франция подобно на кърлежи за кучешко ухо.

— Двеста и десет години! — повтори смаян Франсоа, който умееше, разбира се, да борави с подобни цифри, но беше неспособен да си представи такова множество години, добавящи се към собственото му, едва десетгодишно житие-битие.

— Сега аз съм на петдесет и две години — взе да пресмята Совтер. — Значи двеста и десет години, при това с две години по-малко, прави четири пъти моята възраст.

Погледнах Совтер, прошарената му коса, изораното му от белези и бръчки лице и ръцете, по които все по-ясно се очертаваха дебели сини вени. Четири пъти възрастта на чичо Совтер — това бе нещо наистина неизмеримо!

— Но щом Всевишния — обади се пак Малигувица, — и то подир толкоз много време, не е рачил да ни върне Кале, то значи такава е била волята му!

— Жено скудоумна! — избухна Йона и в негодуванието си се притисна още по-плътно до Барберин. — Че то ако волята божия е била Кале да принадлежи на англичаните, господ е щял да го разположи оттатък Ламанша, нейде край Дувър!