Величието на Франция
- Автор: Мерль Робер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Максим Благоев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Величието на Франция». Краткое содержание книги:
От крепостната стена на Мепеш ясно се виждаше укрепената камбанария на маркаиската църква, а вдясно от нея, издигаща се на един по-отдалечен хълм, и внушителната грамада на замъка Фонтенак. Въпреки презрението си към него Совтер изпрати на Бертран дьо Фонтенак учтиво писмо, в което предлагаше двата замъка, бивайки разположени толкова близко един до друг, да се споразумеят и да си оказват взаимно помощ, в случай че единият от тях бъде нападнат от румите. Но вълчето, показвайки за първи път зъбите си, категорично отхвърли предложението му, като заяви, че един Фонтенак не се нуждаел от помощ, а и не желаел да оказва такава никому, още повече на онези, които били причина за изгнанието на баща му.
Колкото до околните кастеланства — Кампаняк, Пюмартен, Лосел и Комарк, то те бяха още по-обеднели откъм мъже от Мепеш. От Сарлат, лишен от градската си стража и кралските войски, също не можеше да се очаква повече: консулите набързо бяха организирали гражданска милиция, която обаче едва стигаше за защита на стените, бивайки малобройна и зле обучена.
Совтер, който не обичаше да преиначава истината, особено когато беше неприятна, всяка вечер след молитва ни повтаряше, че не трябва да разчитаме нито на заобикалящия ни водоем, нито на нашите стени, кули, укрепления и бойни площадки, и че нападнат ли ни румите, вероятността да ги победим е почти нищожна. И тогава за първи път в моя кратък живот аз се замислих за смъртта.
Мепеш се беше затворил в себе си като да бе насред дълбока зима, макар че навън властваше прекрасният октомври с неговото ясно слънце и едва-едва започналите да жълтеят кестени. Жал да му стане на човек, като си помислеше за всички нас, наблъскани в Мепеш досущ като в затвор, тъй като трите подвижни моста оставаха вдигнати дори и денем, докато в същото време баща ми и тримата му войници се излагаха на смъртна опасност във войната, която съсипваше Франция, а над самите нас, макар и далеч от битките на север, витаеше гибелна заплаха.
През 1554-а бях още твърде млад, за да остави таниеската чума в съзнанието ми други следи, освен приятния спомен за появата в Мепеш на Самсон, с неговите къдрици и лъчезарни очи, със силата и обаятелната му благост. Но откакто нотариусът Рику бе отворил дума за смъртта на баща ми, пък и откакто Совтер, навярно за да вдъхне кураж на малобройния си отряд, всяка вечер ни описваше превземането на Мепеш и клането, което би го последвало, аз живеех с убеждението, че всички сме обречени на неминуема гибел.
Двамината Сиорак, Йона и Фожане стояха посменно на стража на крепостната стена, опипвайки с тревожен поглед хоризонта. За да пренесем един по един големите камъни, от които в двора на Мепеш бяхме струпали цяла грамада, право на достъп там получихме само аз и Самсон — привилегия, която оценявахме по достойнство, тъй като от стражевата пътека се разкриваше възхитителна гледка към селата и околните хълмове. И точно тук, едва поемайки си дъх, с изподрани ръце, смазан кръст и дордето обгръщах с поглед угарите и горите в оня час, когато сиянието на перигорския залез потапя всичко в безметежна ведрина, спохождащата ме отскоро и едва ли не вече натрапчива мисъл за смъртта ме обсеби изведнъж с неподозирана до този миг сила.
— Самсон — попитах аз, — когато човек умре, на небето ли отива?
— Ако такава е волята божия — отвърна брат ми.
— Но тук, на земята, всичко си продължава постарому, нали?
— Да, разбира се — кимна той.
— А Таниес, Маркаис, Сирей, и те ли продължават? И Мепеш ли? А Фьойадската гора? Ами Нивата на крадците?
— Да — уверено рече Самсон, — всичко продължава!
— Но нас — промълвих със свито гърло, — нас няма да ни има вече тук, за да го видим!
— Няма — потвърди брат ми.
— Но нима е възможно това, Самсон?
И с обляно в сълзи лице, аз се вкопчих в ръката му и силно я стиснах.
На идния ден след като бях открил, че земята щеше да продължи да бъде все тъй прекрасна, дори и когато вече нямаше да ме има на нея, един конник, който се завръщаше от север, натоварен с послания до замъците, чиито владетели воюваха заедно с краля, ни донесе писмо от кавалера Дьо Сиорак.
То беше адресирано до Жан дьо Совтер и отначало майка ми се престори, че не иска да го вземе, след като прочелият го внимателно Совтер със сияещо от радост лице понечи да й го връчи. Но понеже точно в този момент го извикаха навън, той просто го остави на масата във всекидневната и излезе. Виждайки това, майка ми се приближи до него едва ли не неохотно и колебливо протегна ръка, сякаш писмото едновременно, я привличаше и отблъскваше, но накрая все пак го взе и тъй като с нас беше и Барберин, тутакси се отдръпна в една прозоречна ниша и там бързо пробяга с очи по него, дордето не стигна до края, който прочете много по-бавно, като току въздишаше и приплакваше. В същия миг в залата влезе Совтер и като я видя такава, приближи се до нея и с необичайна за него нежност полугласно промълви: