Величието на Франция

Тази история, която тя разказваше толкова често, че не правеше впечатление вече никому нито в Мепеш, нито в околните села (с изключение на няколко девици, чиито мечти подклаждаше), винаги караше баща ми да се смее с пълно гърло, макар че причината за толкова шеги и подигравки самият аз разбрах значително по-късно.

Сред новодошлите в Мепеш бяха и братовчедите ми Беноа и Мишел Сиорак, синове на чичо Раймон Сиорак от Таниес, когото бе отнесла последната чума. Да живеят в замъка, за братовчедите ми бе съща манна небесна, като се има предвид постоянно измъчващия ги страх да не би някой ден заразата да излезе от таниеската земя, където почиваха чумавите, които селяните не бяха посмели да изгорят, тъй като маркаиското кюре, а то бе същото и за Сирей, и за Таниес, им бе забранило да правят това, заплашвайки ги, че в противен случай ще се пържат в преизподнята. Беноа и Мишел бяха близнаци и си приличаха досущ като две капки вода, та ако не и повече: яки, неразговорливи момци някъде около трийсетте, дълбоко в себе си те бяха силно опечалени от факта, че не знаят кой от двама им е по-големият, та ако ще и само с час, тъй като откакто майка им, баща им, че и бабувачката се бяха споминали, в Таниес не беше останал човек, дето да им го каже. Така никой от тях не можеше нито да претендира да наследи сам малкия им имот, нито пък да се задоми, тъй като земицата им криво-ляво можеше да изхрани едно семейство, но в никакъв случай — две.

Когато братята не можеха да я чуят, разбира се, Малигувица се кълнеше, че и двамата били страхотии глупци, задето не си вземели поне една жена колкото за пред олтара и кюрето, а що се отнасяло до всичко останало, то тя, госпожицата де, и тъй — и тъй нивга нямало да може да ги различи един от друг, та затова и дума не можело да става за грях там, където било налице пълно неведение. Така близнаците хем щели да се облажат със съпруга, хем нямало да влизат в разходи за две домакинства. Думите й несъмнено биха се сторили кощунствени на братята Сиорак, люде извънредно благочестиви, които напълно съзнателно се обричаха както на безбрачие, така и на постоянно съжителство, и то най-вече предвид на голямата нужда, която всеки от тях изпитваше от другия. Защото случеше ли се някой от двамината да се окаже сам, той тутакси започваше опечален да се озърта наоколо и току тревожно да подпитва всеки срещнат: „Да сте виждали Мишел?“, по което ставаше ясно, че питащият е Беноа. Друг начин да ги различи човек просто нямаше, тъй като и двамата бяха на един бой, еднакво широки в плещите, със същата черна и ситно къдрава коса, същите черти, а и по един и същи начин сядаха, душеха вятъра, плюеха, режеха хляба или си сърбаха чорбата.