Лявата ръка на Бога
- Автор: Хофман Пол
- Серия: Лявата ръка на Бога #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лявата ръка на Бога». Краткое содержание книги:
— Далече си от дома, нали, момче?
— Недей да ме мислиш, дядка, гледай да се докопаш до някой пазар да си купиш бастун.
Мъжът се разсмя.
— Ти си послушник на Изкупителите, нали?
— Какво те засяга?
— Всъщност не ме засяга. Просто в редките случаи, когато съм виждал послушници, те вървят в колона по двеста, а двайсетина Изкупители ги пазят с камшици. За пръв път виждам сам послушник.
— Е — каза Кейл, — за всичко си има пръв път.
Човекът се усмихна.
— Да, сигурно. — Той протегна ръка. — ИдрисПюк, в момента на служба при гаулайтер Хинкел.
Кейл не пое ръката. ИдрисПюк сви рамене и я отпусна.
— Може би не си толкова млад, колкото изглеждаш. По тия места е разумно човек да внимава.
— Благодаря за съвета.
ИдрисПюк пак се разсмя.
— Никога не отстъпваш, нали, момче?
— Да — отсече Кейл. — И не ме наричай момче.
— Както кажеш. Как да те наричам?
— Не е нужно да ме наричаш както и да било. — Кейл кимна на изток. — Ти отиваш натам. Опиташ ли се да ме последваш, ИдрисПюк, ще откриеш колко неотстъпчив мога да бъда.
Направи му знак да стане. ИдрисПюк се подчини. За няколко секунди се вгледа в Кейл, сякаш грижливо обмисляше как да постъпи. После въздъхна, обърна се и тръгна накъдето му бе наредил послушникът.
През следващите дванайсет часа Кейл непрекъснато мислеше с дълбоки подозрения за срещата с ИдрисПюк. Дали не беше преоблечен Изкупител? Едва ли. Излъчваше твърде много душевна жизненост. Наемен ловец? И това не изглеждаше вероятно. Изкупителите предпочитаха да не замесват външни хора в тия неща. От друга страна, той бе убил Лорда на Дисциплината — грях тъй скверен, че те биха сторили всичко, за да го заловят. Реши да се придържа към тази мисъл, докато следеше Изкупителите и се надяваше да сменят посоката. И наистина на следващия ден те отново поеха на запад. Обикновено ловците запазваха направлението поне за двайсет и четири часа. Време беше да се връща при другите. Ако успееше да ги открие.
Дванайсет часа по-късно той беше на линията, която бяха избрали за Хенри и момичето. Но с около петнайсет километра по-напред — за всеки случай. После тръгна назад, като се прикриваше през цялото време, за да не се натъкне случайно на Изкупителите, които следеше Клайст. Само след няколко часа забеляза тримата да седят в една широка низина сред двайсетина осакатени тела, някои накълцани на парчета. Другите го видяха от стотина метра и изчакаха неподвижно, докато той се приближаваше през разхвърляните трупове. Кимна им и каза:
— Изкупителите тръгнаха на запад.
— Последният път, когато бях с моите, те пък завиха на изток.
Настана мълчание.
Кейл кимна към мъртъвците.
— Имате ли представа кои са?
— Не — отговори Хенри Мъглата.
— Според мен са мъртви от около ден — каза Клайст.
По лицето на Рива бе изписано същото смаяно изражение, както онази нощ, когато я спаси от Пикарбо — изражение, което говореше: това не е истина.
— Откога сте тук? — тихо попита Кейл.
— От двайсетина минути. Срещнахме Клайст по пътя преди около два часа.
Кейл кимна.
— Не е зле да ги претърсим. Които и да са го сторили, едва ли са оставили много, но все може да намерим нещо.
Трите момчета се заеха да ровят из останките, намирайки тук-там по някоя монета, колан, скъсан елек. После Хенри Мъглата забеляза нещо лъскаво до една отсечена глава и бързо разрови пясъка, но с разочарование откри обикновен бронзов бокс. Е, все пак щеше да свърши работа.
— Помогнете ми — изстена отрязаната глава.
Хенри изпищя и отскочи.
— Тя ми говори, тя ми говори!
— Какво? — попита раздразнено Клайст.
— Главата. Тя проговори.
— Помогнете ми — изстена отново главата.
— Видя ли! — възкликна Хенри Мъглата.
Кейл предпазливо се приближи и побутна с ножа си главата по слепоочието. Тя изпъшка, но не отвори очи.
— Заровили са го до шията — каза той след кратко размишление.
Трите момчета добре познаваха човешката жестокост и осъзнаха, че няма нищо свръхестествено. Вгледаха се в заровения човек и се замислиха какво да правят.
— Трябва да го изровим — каза Хенри Мъглата.
— Не — възрази Клайст. — Който го е сторил, си е дал много труд. Едва ли ще се зарадва, ако види, че му проваляме работата. Да не го пипаме.
— Помогнете ми — прошепна отново човекът.