Лявата ръка на Бога

Единият от кавалеристите подвикна:

— Капитане, това е мисията за Арнхемланд. Ето го сина на лорд Парди.

Капитанът — едър мъж с огромен кон, висок почти двайсет длани — мина напред и слезе от седлото. Прекрачи към Кейл и без да спира, му нанесе тъй мощен удар в лицето, че момчето отхвръкна и се просна на земята.

— Преди да ви екзекутираме искам да знам по чия заповед го извършихте.

Замаян от болка, Кейл не отговори. Капитанът се канеше да освежи паметта му с ритник, когато Хенри Мъглата се намеси:

— Ние нямаме нищо общо, благородни господине. Току-що ги открихме. Изглеждаме ли ви способни да го направим? — Хенри реши, че ще е най-добре да каже цялата истина. — Имаме само един нож за четиримата. Как да избием толкова хора?

Капитанът го погледна, после пак се обърна към Кейл и с всичка сила го ритна в корема.

— Правилно. Няма да ви заколим за убийство, а за мародерство.

Той се вгледа в купчинката събрани вещи, които убийците бяха пропуснали да вземат — торба, чиния, няколко кухненски ножа, малко сушени плодове и един бронзов бокс. Хенри разбра, че положението не е добро.

— Един от тях още е жив. Канехме се да го изровим. — Хенри посочи към припадналия мъж, който още повече бе заприличал на отрязана глава в пясъка.

Войниците бързо обкръжиха човека и започнаха да дълбаят с ръце.

— Това е канцлерът Випонд — каза един от тях.

Капитанът им махна с ръка да спрат, коленичи и извади манерка. Внимателно сипа малко вода в устата на заровения. Човекът се разкашля и изплю всичко.

Един от войниците бе донесъл две лопати и след пет минути вече изваждаха нещастника от пясъка. Сложиха го да легне, преслушаха сърцето му и го провериха за рани.

— Ние щяхме да го спасим — каза Хенри, докато проснатият на пясъка Кейл гледаше злобно капитана.

— Така разправяте вие. Аз знам само, че сте банда крадци. Не виждам какво ми пречи да продам момичето, а вас да убия.

— Бъди разумен, драги ми капитан Брамли — долетя мъжки глас иззад коня на един кавалерист.

Човекът не беше от групата — личеше си по това, че не носеше униформа и ръцете му бяха вързани с дълго въже, закачено за седлото на коня пред него.

— Затваряй си човката, ИдрисПюк — рече капитанът.

Но ИдрисПюк явно не бе свикнал да върши каквото му кажат.

— Прояви мъдрост поне веднъж, драги ми капитане. Знаеш, че с канцлера Випонд сме приятели открай време. Не ми се вярва да му стане драго, като разбере как си убил трима младежи, задето са се опитали да го спасят. Ти как мислиш?

За пръв път капитанът изглеждаше неуверен. ИдрисПюк изостави подигравателния тон.

— Той би искал да може сам да реши. Това е сигурно.

Капитанът сведе поглед към неподвижното тяло, вече сложено върху носилка със сгънато одеяло под главата. После пак погледна ИдрисПюк.