Лъвовете на Ал-Расан
- Автор: Кай Гай Гавриел
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лъвовете на Ал-Расан». Краткое содержание книги:
— Джад да ти прости и да намери място за душата ти в своята светлина — каза Родриго Белмонте с променен глас на мъжа с червената риза.
Зири вдигна за последен път поглед към него и явно видя онова, което трябваше да види. И с меча в ръка пристъпи напред.
„Ако не беше това, до края на живота си нямаше да знае какво е меч“, помисли си Джехане. Искаше да затвори очи, но нещо я спря. Мъжът с червената риза не направи никакъв опит да избяга. Отначало това й се стори проява на храброст, но после си помисли, че сигурно е прекалено слисан от случващото се, за да реагира. Такива неща просто не се случваха на благородниците, които се забавляваха по този начин на село.
Зири ибн Арам пристъпи напред и несръчно, но с цялата си решителност заби меча в гърдите на мъжа, който беше убил родителите му. Човекът извика, когато острието го прониза — ужасен, злокобен звук.
Твърде късно Джехане си спомни за двете момичета. Трябваше да закрие очите им, да затули ушите им. И двете гледаха. И вече не плачеха. Тя коленичи и ги притисна до гърдите си.
„Аз съм виновна за тази смърт“ — помисли си. Сега, когато яростта й се беше поуталожила, тази мисъл я изпълни със страх. Спомни си, че беше напуснала Фезана с желанието да спомогне за друга една смърт.
— Аз ще ги отведа, докторе.
Джехане погледна нагоре и видя Зири да стои до нея. Беше върнал меча на Алвар. Очите му бяха празни. Тя се запита дали отмъщението би могло да му помогне с нещо. И още дълго щеше да си задава този въпрос.
Джехане пусна двете момичета и се загледа след тях, докато брат им ги водеше нанякъде. Запита се накъде ли ги е повел сред пламъците. Това едва ли знаеше и той самият. Тя остана така, коленичила, взирайки се в Гарсия де Рада.
— Братовчед ми беше свиня — спокойно каза той, като вдигна поглед към Родриго Белмонте. — Това, което е направил, е отвратително й аз ще го кажа, когато се върнем у дома.
Лаин Нунес се изсмя невярващо. Джехане също не можеше да повярва на ушите си. Дълбоко в себе си трябваше да признае, че не му липсва смелост, но той беше чудовище. Чудовище от приказките, с което майките плашат децата си, за да слушат. Но тук, в Орвила, чудовището наистина беше дошло и бяха умрели деца. Едно от тях посечено от меч още преди да се е родило.
Тя отново погледна през рамо и видя Родриго Белмонте да се взира в де Рада с някаква странна усмивка. Никой на света не би се чувствал спокоен, ако му се усмихват така.
— Знаеш ли — каза той тихо, почти дружелюбно. — Винаги съм мислел, че ти отрови крал Раймундо.
Джехане видя как сянка на тревога премина по ръбатото лице на Лаин Нунес. Той рязко се извърна към Родриго. Това явно не беше предвидено. Лаин се приближи с коня си към Родриго, но той вдигна ръка и старият му другар спря като закован. Гарсия де Рада отвори уста и пак я затвори. Явно мислеше усилено, но в държането му нямаше страх. Дори и сега. От раната на лицето му се стичаше кръв.
— В Естерен не би посмял да кажеш подобно нещо! — изрече той най-сетне.
Сега гласът му беше по-кротък. През редиците на джадитите отново премина тръпка на напрежение. Джехане знаеше, че покойният крал на Валедо се казваше Раймундо. Най-старият от трима братя, синовете на Санчо Дебелия. За смъртта на Раймундо се носеха слухове, шушнеше се за някаква история, в която се намесваше името на Родриго Белмонте и коронацията на сегашния крал на Валедо. Джехане внезапно си помисли, че Амар ибн Хайран би могъл да й каже. Поклати глава — глупава мисъл.
— Може би — съгласи се Родриго. — Само че не сме в Естерен.
— И затова смяташ, че можеш да клеветиш, когото си пожелаеш?
— Не когото си пожелая, а само тебе. Хайде, извикай ме на дуел.
Странната усмивка продължаваше да играе на устните му.
— У дома ще го направя, повярвай ми!
— Не ти вярвам. Бий се с мене сега или признай, че си убил краля си!
С крайчеца на окото си Джехане видя как Лаин Нунес напразно се опита да спре с жест Родриго. Той не му обърна внимание. Нещо в държането му се беше променило и Джехане за пръв път почувства боязън пред него. Смъртта на крал Раймундо, изглежда, беше неговата жива рана. Едва сега забеляза, че Велас е застанал зад гърба й, готов да я защити от всичко.
— Няма да го направя. Не и тук. Но посмей да го повториш в двора, Белмонте, и ще видиш какво ще стане!
— Родриго! — намеси се прегракнало Лаин Нунес. — Престани, за бога! Убий го, ако толкова ти се иска, но престани!