Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)». Краткое содержание книги:
— За какво говорите?
— За метода ми да наложа данък върху онези, които са наложили данък върху доходите. Всички методи за облагане са сложни, но този е много прост, защото е голата същност на всички останали. Нека ви обясня.
Тя слушаше. Слушаше как един блестящ глас рецитираше, със сухия тон на педантичен счетоводител, пълен отчет за финансовите трансфери, банковите сметки, връщането на данък върху дохода — сякаш четеше прашните страници на счетоводен тефтер, тефтер, където всяко вписване беше направено с цената на собствената кръв като гаранция, която може да се изплати всеки момент, при всяко драсване с молива на счетоводителя. Докато го слушаше, тя виждаше съвършенството на лицето му и си мислеше, че това е главата, за която светът е обявил награда от милиони. С цел да я хвърли на бунището на смъртта… Това лице, за което си беше помислила, че е твърде красиво, за да бъде белязано от каквато и да е ползотворна кариера — си мислеше тя във вцепенение и пропускаше половината от думите му — това лице, твърде красиво, за да бъде подложено на риск… След това я порази мисълта, че физическото му съвършенство беше проста илюстрация, детински урок, предназначен за нея, за жестоката, очевидна същност на външния свят и за съдбата на всяка човешка ценност в нечовешка епоха. Колкото и несправедлив или лош да е неговият начин на действие, мислеше си тя, как могат те да… Не! — помисли си. Начинът му на действие е правилен и това е ужасното в него — че правдата няма друг курс, по който да поеме — и че тя не би могла да го съди, че тя не може нито да го оправдае, нито да каже дори една дума на упрек.
— … а имената на моите клиенти, госпожице Тагарт, бяха избрани бавно, едно по едно. Трябваше да съм сигурен в природата на характера им и в кариерата им. Вашето име беше едно от първите в моя списък за реституция.
Тя положи усилие, за да запази лицето си изпънато и безизразно, и отговори само:
— Разбирам.
— Вашата сметка е една от последните, останали неизплатени. Тя е тук, в банката на Мълиган, и можете да я поискате в деня, когато се присъедините към нас.
— Разбирам.
— Вашата сметка обаче не е толкова голяма като някои от другите, въпреки че от вас бяха изтръгнати значителни суми през изминалите дванайсет години. Ще откриете — както е отбелязано на копията от документите ви за връщане на данък върху дохода, които Мълиган ще ви предаде, — че съм възстановил единствено данъците, които сте платили върху заплатата си като оперативен вицепрезидент, но не и данъците, които сте платили върху дохода си от акциите на „Тагарт трансконтинентал“. Заслужили сте си всяка стотинка от тези акции и по време на баща ви щях да ви възстановя всяка стотинка от печалбата, но под управлението на брат ви „Тагарт трансконтинентал“ взе дела си от разграбването, печелеше чрез насилие, с правителствени услуги, субсидии, мораториуми и директиви. Не бяхте отговорна за това, всъщност бяхте най-голямата жертва на тази политика, но аз възстановявам само пари, направени с чиста способност за производство, не и пари, каквато и да е част от които е плячка, взета със сила.
— Разбирам.
Бяха свършили със закуската. Данешолд запали цигара и за миг я погледна през първата струя дим, сякаш познаваше силата на конфликта в ума й — после се усмихна на Голт и се изправи.
— Аз ще бягам — каза той. — Жена ми ме чака.
— Какво? — ахна тя.
— Жена ми — весело повтори той, сякаш не беше разбрал причината за нейното удивление.
— Коя е вашата съпруга?
— Кей Лъдлоу.
Нещата, които я поразиха, бяха повече, отколкото можеше да осмисли.
— Кога… кога се оженихте?
— Преди четири години.
— Как сте могъл да се покажете някъде за достатъчно дълго време, че да преминете през брачна церемония?
— Оженихме се тук, венча ни съдията Нарангансет.
— Как може — тя се опита да спре, но думите избликнаха неволно в безпомощен, възмутен протест. Но дали срещу него, срещу съдбата или външния свят, тя така и не успя да разбере… — как може тя да живее през останалите единайсет месеца с мисълта, че вие всеки момент може да…? — не успя да довърши.
Той се усмихваше, но тя видя огромната сериозност на онова, през което и той, и съпругата му е трябвало да минат, за да заслужат правото на подобна усмивка.