Обладателят — този, който взема
- Автор: Катцу Алма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Обладателят — този, който взема». Краткое содержание книги:
Д-р Люк Финдли е на нощно дежурство в болницата в малък северен град на щата Мейн. Полицията води при него арестуваната Лани, която не изглежда местна. Тя е обвинена в зловещо престъпление — че е убила мъж и оставила трупа му в гората. Лани разказва на лекаря, че мъртвият в гората е живял в града преди двеста години. След това е осъден на нещастен вечен живот.
Люк замръзна. Искаше му се да пусне някоя шега, да се държи пред Джуди, сякаш всичко с наред, но пък никога преди не се бе шегувал с нея и ако сега го направеше, щеше да е странно.
Неспособността му да лъже и да покрива следите си само го накара да се притесни още повече. Чувстваше се така, все едно бе паднал през дупка в леда на замръзнало езеро и се дави, вдишва студена вода с всяка алвеола на белите си дробове, а Джуди нищо не забелязва.
— Имам нужда от кафе — измънка Люк и тръгна. Вратата на лекарската стая беше само на две крачки. Веднага забеляза, че е леко открехната и зад нея е тъмно. Побутна я още малко и веднага видя празното място, на което трябваше да е полицаят.
Кръвта му се втурна към ушите, жлезите на шията му набъбнаха четири пъти. Не можеше да диша. По-лошо беше и от давенето, все едно го душаха.
Якето му висеше вдясно на закачалката на стената и го чакаше да бръкне в джоба. Потракването му показа, че ключовете са точно там, където ги бе оставил.
По пътя обратно походката му беше уверена и целенасочена. Свел беше глава, бръкнал дълбоко в джобовете на престилката си. Реши да не минава по служебния коридор, за да не обикаля много, и пое към входа за линейките. Джуди вдигна машинално глава, когато премина покрай нея.
— Мислех, че си отишъл за кафе.
— Забравих си портфейла в колата — каза й той през рамо. Почти беше стигнал до вратата.
— Събуди ли Клей?
— Вече е станал — отвърна Люк и се обърна с гръб към вратата, за да я отвори.
В далечния край на коридора видя полицая, който сякаш се материализира при споменаването на името си. И той забеляза Люк и му махна ръка, все едно спираше автобус. Очевидно искаше да говори с него и затича по коридора, като продължаваше да маха с ръка…
Спри се, Люк. Но не го направи. Натисна с цялото си тяло вратата.
Студът го блъсна в лицето, когато излезе, и той изскочи на повърхността на реалността.
Какви ги върша? Това е болницата, в която работя. Познавам всяка плочка, всеки пластмасов стол и всяка количка така, както познавам собствената си къща. Защо захвърлям живота си, за да помогна на заподозряна в убийство да избяга? Да не съм си загубил ума?
Но не спря, движен от странните пламъчета в кръвта си, които препускаха по вените му и го бутаха да върви напред. Премина бързо през паркинга, беше трескав и леко залиташе като човек, който се опитва да запази равновесие, докато се спуска по стръмен склон, но знае, че прилича на лунатик.
Люк присви тревожно очи към колата си, но момичето бе изчезнало. Никъде не виждаше издайническите хирургически дрехи. Отначало се паникьоса. Как можа да постъпи толкова глупаво и да я остави без надзор навън? После в гърдите му покълна малко зрънце надежда, когато осъзна, че заедно с арестантката бяха изчезнали и грижите му.
Но в следващия миг тя се появи — ефирна, крехка, като ангел и болнични одежди… И сърцето му подскочи, щом я видя.
Люк се мъчеше със запалването, а Лани се бе привела ниско и се опитваше да не го гледа как нервничи. Накрая двигателят забръмча, колата изскочи от паркинга и се понесе стремглаво по шосето.
Пътничката се взираше право напред, сякаш вярваше, че колкото по-съсредоточена е, толкова по-малко вероятно е да ги разкрият.
— Отседнала съм в ловната хижа на Дънрати. Знаеш ли къде е?
Люк не можа да повярва.
— Мислиш ли, че е разумно да ходим до там? Полицията сигурно вече е издирила хотела ти. По това време на годината няма много хора от други градове тук.
— Моля те, нека да се отбием. Ако ни се стори подозрително, няма да спираме, но целият ми багаж е там. Паспортът ми. Парите. Дрехите. Обзалагам се, че нямаш нищо, което да ми стане.
Тя беше по-дребна от Триша, но по-едра от момичетата.
— Печелиш този бас — потвърди той. — Паспорт?
— Дойдох от Франция, където живея.
Тя се сви на седалката като котка, която се опитва да се стопли. Изведнъж Люк погледна към ръцете си на волана и те му се сториха огромни и непохватни, сякаш не бяха негови.
Заради стреса му се струваше, че духът му е напуснал тялото, и трябваше много да внимава с кормилото, за да не изкара колата от пътя.
— Трябва да видиш къщата ми в Париж. Като музей е, пълна е с всякакви неща, които съм събирала толкова много години.
— Искаш ли да отидем там?
Гласът й бе сладък и стопляш като ликьор, а и поканата беше интригуваща. Той се почуди дали му казва истината. Че кой не би искал да отиде в Париж и да отседне в магическа къща? Люк усети как напрежението му започва да се топи, гърбът и раменете му се поотпуснаха.