Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
— Казаха ми, че името ви е Чан — каза тя.
— Можете да ме наричате така. — Това беше обичайният му отговор.
— Можете да ме наричате Розамунд. Насочиха ме към вас като към човек, който може да ми осигури помощта, от която се нуждая.
— Разбирам. — Чан хвърли поглед към Ширинг, който ги зяпаше като дете-идиотче. Онзи напълно игнорира погледа му, зяпнал прекрасната фигура на жената. — Елате. — Чан се усмихна сковано. — Можем да говорим и по-дискретно.
Заведе я на третия етаж в залата с картите, в която рядко влизаше някой, дори кураторът, който прекарваше повече време да пие джин в хранилището, издърпа един стол, предложи го на жената и тя седна с усмивка. Той реши да не сяда и се опря на една маса с лице към нея.
— Винаги ли носите тъмни очила вътре? — попита тя.
— Навик — отвърна той.
— Признавам, че го намирам за обезпокоително. Надявам се, че не се обиждате.
— Не, разбира се. Но няма да ги сваля. По медицински причини.
— Разбирам. — Тя се усмихна и огледа помещението. През високите прозорци влизаше светлина и въпреки мрачния ден стаята изглеждаше въздушна, все едно беше много по-високо от земята.
— Кой ви насочи към мен? — попита Чан.
— Моля?
— Кой ви насочи към мен? Разбирате, че човек в моето положение трябва да настоява за препоръки.
— Разбира се. Питах се дали имате много клиенти жени. — Тя отново се усмихна. В говора й имаше лек акцент, но той не беше наясно какъв. Беше наясно обаче, че тя не бе отговорила на въпроса му.
— Имам всякакви клиенти. Но, моля ви, кой ви даде името ми? Питам за последен път.
Жената направо грейна в усмивка и Чан усети да го полазват предупредителни тръпки. Ситуацията не беше такава, каквато изглеждаше, нито пък жената. Дълбоко в себе си той го знаеше и се опитваше да не го забравя, но в същото време бе пленен от тялото й, от прелестните усещания, които изпитваше, докато я гледаше. Смехът й бе богат като тъмно вино и тя прехапа устна като жена, която се прави на ученичка, докато се стараеше да го прикове с виолетовите си очи като насекомо с карфица. Не беше сигурен дали не е успяла.
— Господин Чан, или трябва да кажа Кардинале? Името ви ме забавлява много, защото познавам кардинали. Отраснах в Равена — били ли сте в Равена?
— Не. Но бих искал да отида, разбира се. Мозайките…
— Прекрасни са. Цвят, който никога не сте виждали, а перлите — ако знаете за тях, трябва да отидете, защото иначе мисълта, че не сте ги видели, ще ви преследва. — Тя отново се засмя. — А щом ги видите, ще ви преследват още повече! Но, както казах, познавам кардинали, всъщност един мой братовчед, когото никога не съм харесвала, стана кардинал, така че ми е приятно да видя човек като вас да се нарича с това име. Защото, както знаете, се отнасям с подозрение към авторитетите.
— Не знаех.
С всяка минута Чан осъзнаваше все по-болезнено, че ризата му е измачкана, обувките му не са лъснати, че е небръснат, че целият му живот е в несъответствие с прекрасната лекота, ако не и същинско изящество, на тази жена.
— Но вие все още — простете, че настоявам — не сте ми казали…
— Не съм, разбира се, но пък вие сте така търпелив… Името ви, както и идеята къде мога да ви открия, ми бяха дадени от господин Джон Карвър.
Карвър беше адвокат, който чрез различни неприятни посредници бе наел Чан миналото лято, за да открие мъжа, направил дете на дъщеря му. Дъщерята бе оцеляла след аборта, за който бе настоял сурово прагматичният й баща, но оттогава не се бе появявала в обществото. Карвър бе направо обезумял. Чан откри мъжа в един пристанищен бордей и го достави в провинциалната къща на Карвър — не без наранявания, защото когато бе разбрал какво става, мъжът се бе съпротивлявал здравата. Бе оставил Карвър с любовника, проснат на един килим, и повече не се бе поинтересувал за изхода.
— Разбирам — каза Чан.
Беше изключително малко вероятно някой да свърже името му с това на Карвър, ако информацията не идваше от самия Карвър.
— Господин Карвър е подготвял някои договори за мен и е спечелил доверието ми — каза жената.
— Ами ако аз ви кажа, че не познавам никакъв Джон Карвър?
Тя се усмихна.
— Би било точно това, от което се боях, и ще трябва да се обърна за помощ другаде.