Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)

— Не плачете, мис Домби — каза Уолтър в изблик на въодушевление. — Чудесно е, че аз се случих тук. Сега вие сте в такава безопасност, сякаш сте охранявана от цяла команда отбрани моряци от боен кораб. О, не плачете.

— Няма да плача повече — отвърна Флорънс. — Сега аз плача просто от радост.

„От радост ли? — помисли си Уолтър. — И аз съм причината за това?“

— Хайде, мис Домби! И другата обувка се изу! Обуйте моите, мис Домби.

— Не, не, не — възкликна Флорънс, като възпря поривистото му движение да събуе своите обувки. — Тези са по-добри. Тези са много добри.

— Ами да, разбира се — съгласи се Уолтър, като погледна крачетата й. — Моите са страхотно големи. Как си го представях! Вие никога не бихте могли да ходите с моите. Хайде, мис Домби. Да видим сега кой негодник ще се осмели да ви обиди.

И така, със страховит вид Уолтър отведе щастливата Флорънс и те закрачиха по улицата, хванати за ръце, без да обръщат никакво внимание на удивлението, което видът им би могъл да предизвика и наистина предизвикваше по пътя.

Здрачът и мъглата започнаха да се сгъстяват, а също така заваля и дъжд, но те не обръщаха внимание на това, тъй като и двамата бяха напълно погълнати от неотдавнашните приключения на Флорънс, за които тя разказа с простодушието и доверието, свойствени на възрастта й, а Уолтър слушаше, сякаш, далеч от калта и дима на Темс Стрийт, те бродеха сами сред широколистните, високи дървета на някой пустинен остров в тропиците — където по всяка вероятност той си представяше, че се намират в момента.

— Много ли трябва да вървим? — попита най-накрая Флорънс, като повдигна очи към лицето на спътника си.

— Ах! Между впрочем — каза Уолтър и спря — да видим къде се намираме. О, да, сетих се. Но сега кантората е затворена, мис Домби. Никой няма там. Мистър Домби отдавна се е прибрал у дома. Навярно и ние трябва да отидем там. Или почакайте! Ако ви заведа у чичо си, където живея аз — много близко е оттук, — и отида с файтон до вашата къща да им кажа, че сте в безопасност и ви донеса други дрехи, няма ли да бъде най-добре?

— Така ми се струва — отвърна Флорънс. — Нали? А вие как смятате?

Докато те стояха и умуваха на улицата, покрай тях мина един човек, който, като се отдалечаваше, бързо погледна към Уолтър, сякаш го позна, но, изглежда, промени първоначалното си впечатление и продължи, без да спира.

— Мисля, че това е мистър Каркър — каза Уолтър. — Каркър от нашата фирма. Не управителят ни Каркър, мис Домби, а… другият Каркър, младши… Здравейте, мистър Каркър!

— Вие Уолтър Гей ли сте? — попита човекът, като се спря и обърна. — Не можех да повярвам, с такава странна спътница.

Застанал близо до една лампа, слушащ с изненада припрените обяснения на Уолтър, той бе в пълен контраст с двете детски фигури пред него, хванати за ръце. Не беше стар, но косата му бе побеляла. Тялото му бе приведено или като че прегърбено от бремето на голяма скръб, а измъченото му, печално лице бе набраздено от дълбоки бръчки. Блясъкът в очите му, изражението на лицето му, дори самият му глас бяха тъжни и потиснати, сякаш душата му бе изпепелена. Той бе облечен прилично, макар и много скромно, в черно, но дрехите му, скроени по размерите на фигурата му, като че се бяха свили и смъкнали на него и присъединили към горестната молба, която целият човек от главата до петите излъчваше — да го оставят сам в унижението му.