Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Кацарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)». Краткое содержание книги:
— А къде е нашият Баща, скъпа Джемайма? — Обикновено наричаха мистър Тудъл с това патриархално название.
— Ето ти пак! Колко жалко! — каза Джемайма. — Тази сутрин нашият Баща си взе храна за обяд и ще се прибере в къщи чак довечера. Но той непрекъснато говори за теб, Поли, и разказва на децата за теб. И е най-кроткият, най-търпеливият, най-благият човек на земята, какъвто винаги е бил и ще бъде.
— Благодаря ти, Джемайма — простодушно отвърна Поли, зарадвана от казаното по-горе, но огорчена поради отсъствието.
— О, няма за какво да ми благодариш, Поли — отговори сестра й, като я целуна звучно по бузата и се завъртя весело с малкия Пол. — Понякога същото мисля и казвам и за теб.
Въпреки двойното разочарование, беше невъзможно да се счита за неуспешно едно подобно посещение, предизвикало такъв прием. И така, двете сестри бодро разговаряха за семейните проблеми, за Байлър, за останалите братчета и сестричета. А чернооката, след като полюля детето известно време, внимателно заразглежда мебелите, холандския часовник, бюфета, замъка върху полицата на камината с червени и зелени прозорци, осветени от поставената вътре свещ, двете малки черни кадифени котенца, с дамска чантичка в устата, считани от обитателите на Стагсовите градини за шедьоври на изобразителното изкуство. Тъй като разговорът скоро придоби общ характер, за да не би чернооката да стане остра и саркастична, същата млада дама разказа накратко на Джемайма всичко, което знаеше за мистър Домби относно неговите изгледи за бъдещето, семейството му, заниманията му и характера му. Също така тя представи и подробен опис на личния си гардероб и отчет за най-близките си роднини и приятели. След като облекчи душата си с тези излияния, тя опита от скаридите и виното и прояви готовност да се закълне във вечна дружба.
Малката Флорънс също не пропусна възможността да се възползува от случая — след като децата на Тудъл я заведоха да й покажат разни гъби и други забележителности на градините, тя с въодушевление се залови да строи заедно с тях временно водно съоръжение в образувалата се на ъгъла локва. Тя все още бе изцяло погълната от тази работа, когато я потърси Сузан, чието чувство за дълг, дори под умиротворителното въздействие на скаридите, бе такова, че тя изнесе на Флорънс цяла нравоучителна лекция (придружена с удари) относно порочния й характер, като й миеше лицето и ръцете, и й предрече, че на цялото й семейство косите им ще побелеят от нея и от мъки ще ги докара до гроба. След известно забавяне, предизвикано от доста дългия поверителен разговор по финансови въпроси между Поли и Джемайма горе, пеленачетата отново бяха разменени — през цялото това време Поли бе държала собственото си дете, а Джемайма — малкия Пол — и посетителите се сбогуваха.
Първо малките Тудъл, жертва на добронамерена лъжа, бяха залъгани да отидат всички заедно до магазина наблизо под благовидния предлог да похарчат по едно пени и когато пътят се очисти, Поли побягна. Джемайма извика след нея, че ако на връщане само се отбиели по градското шосе, те непременно щели да срещнат малкия Байлър да си идва от училище.
— Мислиш ли, че ще имаме време да се отбием за малко в тази посока, Сузан? — попита Поли, когато се поспряха да си поемат дъх.
— А защо не, мисис Ричардс? — отвърна Сузан.
— Наближава време за обяд, нали знаеш — отбеляза Поли.
Поради закуската обаче нейната спътница бе станала напълно равнодушна към подобно сериозно съображение, така че не му отдаде никакво значение и те решиха „да се отбият за малко“.
Така се бе получило, че от предния ден, поради униформата на „Благотворителните точилари“, животът на бедния Байлър бе станал тежък. Уличната младеж не можеше да понася тази униформа. Само при вида й нито един млад безделник не можеше да се удържи да не се нахвърли върху безобидното униформено момче и да не му напакости. Животът на униформеното дете по-скоро бе като живота на първите християни, отколкото като на невинно дете от деветнадесетия век. По улиците го замерваха с камъни. Блъскаха го в канавката, пръскаха го с кал, жестоко го притискаха към стълбовете. Напълно непознати на момчето лица грабваха шапката от главата му и я хвърляха да я отнесе вятърът. Краката му претърпяваха не само словесни критики и подигравки, но бяха удряни и щипани. Същата тази сутрин на път за учебното заведение на точиларите бе получил съвсем незаслужено синина и бе наказан за това от учителя — грохнал стар точилар, свиреп по характер, назначен за учител, защото не знаеше нищо и не бе годен за каквото и да било, от чийто безмилостен бастун бузестите малчугани направо се вцепеняваха.