Вината в нашите звезди

— Ами от опита ни с други пациенти знаем, че повечето тумори в крайна сметка намират начин да се развият, въпреки употребата на „Фаланксифор“, но ако имаше такъв проблем, той щеше да проличи на скенера. Следователно случаят не е такъв.

„Да“, зарадвах се аз.

Доктор Саймънс започна да почуква с показалец по масата и добави:

— Това ни навежда на мисълта, че е възможно „Фаланксифор“ да влошава белодробния оток, но ако преустановим употребата му, ще бъдем изправени пред далеч по-сериозни проблеми.

— Истината е, че все още не знаем нищо за дългосрочния ефект от лечението с „Фаланксифор“ — добави доктор Мария. — Много малко хора го приемат, откакто и ти самата.

— Значи, няма да предприемем нищо?

— Продължаваме както досега — заяви доктор Мария, — но трябва да вземем допълнителни мерки, за да предотвратим нарастване на отока. — По някаква причина ми стана лошо, сякаш всеки миг щях да повърна. По принцип ненавиждах срещите на лекуващия екип, а в частност ненавиждах тази. — Хейзъл, туморът ти не изчезва. Но сме виждали хора, живели дълго време с рак в същия стадий на развитие. — (Не попитах какво разбират под дълго време. Преди бях допускала тази грешка.) — Може да не ми повярваш, тъй като наскоро излезе от Интензивното отделение, но засега проблемът с отока е под контрол.

— Не може ли да получа белодробна трансплантация? — попитах аз.

Доктор Мария прехапа устни и каза:

— За съжаление, ще бъдеш оценена като неподходящ кандидат за трансплантация.

Разбирах какво има предвид: безсмислено е да се похабяват здрави бели дробове за такъв безнадежден случай. Кимнах, опитвайки се да скрия, че ме е заболяло. Татко заплака тихичко. Не погледнах към него, но тъй като дълго време никой не се обади, приглушеното му хълцане беше единственият звук, който се чуваше в стаята.

Не исках да страда. През повечето време не мислех за това, но ето коя беше жестоката истина: вероятно родителите ми се радваха да бъда около тях, но аз бях алфата и омегата на тяхното страдание.