Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)

— Чудно как дълго стои в каютата тази миризма.

Към десет часа, когато старшият помощник беше на кърмовата куверта, аз за миг слязох на палубата. До гротмачтата откъм кърмата имаше дърводелски тезгях; облегнах се на него, смучейки лулата си, а дърводелецът, младо момче, ме доближи и заговори. Той рече:

— Май нелошо се справихме с това, а, сър?

Тогава забелязах с досада, че този глупчо се мъчи да събори тезгяха. Казах лаконично:

— Не бива, Чипс — и изведнъж изпитах странно усещане, някаква нелепа илюзия: стори ми се, че кой знае как съм се озовал във въздуха. Чух нещо като гигантска въздишка, сякаш хиляда великана едновременно казаха „Уф!“, и почувствувах тъп удар, от който веднага ме заболяха ребрата. Не можеше да има съмнение — аз наистина бях във въздуха и тялото ми описваше къса парабола. Колкото и бързо да стана това, в главата ми преминаха разни мисли и доколкото си спомням, в такъв ред: „Дърводелецът тук няма вина… Какво е това?… Катастрофа?… Подводен вулкан?… Въглища, газ!… Ей богу, хвръкнахме във въздуха… Всички са убити… Ще падна в задния люк… Там има огън…“

В момента на взрива въглищният прах в трюма гореше с мътночервен пламък. Само миг, безкрайно малка част от секундата, бе изминал от момента, в който се разлюля тезгяхът, а аз вече лежах проснат върху товара. Скочих на крака и се изкатерих горе с такава бързина, като че ме изхвърли пружина. Палубата беше покрита с отломъци, лежащи напреки като дървета в гора след ураган; пред мен се полюшваше огромна завеса от мръсни парцали — това беше гротът, изцяло разкъсан. Помислих си: „Ей сега ще рухнат мачтите“ и побързах да се махна оттам, като допълзях на четири крака до кърмовия трап. Първия, когото видях, беше Махун, с очи като чаши и с отворена уста; дългите му бели коси бяха настръхнали, окръжавайки главата със сребърен ореол. Той тъкмо се канел да слезе долу, когато горната палуба почнала да се люлее, да се надига и пред очите му станала на трески, а той се вкаменил от почуда на горното стъпало. Гледах го и не вярвах на очите си, а той пък ме гледаше някак странно, с изплашено-любопитен поглед. Не знаех, че нямам ни коса, ни вежди, ни мигли; не знаех, че от наболите ми мустачки не е останала и следа, а лицето ми е черно, едната буза раздрана, носът порязан, по брадичката тече кръв. Бях изгубил фуражката си, единият пантоф липсваше и ризата ми бе на парцали. За всичко това нямах никаква представа. Бях поразен от факта, че корабът все още се държи на повърхността, че кърмовата куверта е цяла и най-вече, че виждам пред себе си жив човек. Ясното небе и спокойното море също будеха у мен изумление. Навярно съм очаквал те да се гърчат от ужас… Подайте бутилката.

Изведнъж се разнесе глас, който викаше кораба — дали идваше някъде отгоре, от небето, не можех да реша. А после видях капитана; той просто се беше побъркал. Развълнувано ме попита:

— Къде е масата от каюткомпанията? — Този въпрос ми подействува ужасяващо. Разбирате ли, току-що бях излетял във въздуха и целият треперех от това изпитание, затова не бях още сигурен жив ли съм, или не. Махун му затропа с крака и изкрещя: