Тайните на Марсилия
- Автор: Зола Емил
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Год: Тренев & Тренев
- ISBN: 954-06-0039-1
- Переводчик: Александра Стоянова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайните на Марсилия». Краткое содержание книги:
Разказът многократно бе прекъсван от гневните забележки на слушащите.
– Признайте, Ростан, че ви липсва достатъчно енергия – обади се дрезгавият глас. – В края на краищата си губим парите, ще ни останат само петдесет и пет процента... Друг път бъдете по-внимателен, когато отговаряте за общите интереси. А сега да пристъпим към подялбата.
Въпреки тревогата и възмущението, Мариус не можеше да потисне усмивката си. Кражбата на Моние за него беше чиста комедия и дълбоко в себе си той ръкопляскаше на крадеца, измамил крадеца.
Вече знаеше с какво се занимаваше Ростан. Нито една дума, произнесена в съседната стая, не е минала покрай ушите му; представяше си сцената, която се разиграваше там. Полуизлегнал се на стола, надал ухо, виждаше картината на каращите се лихвари, на алчните погледи, на изкривените им физиономии.
Обзе го горчива радост, когато си спомни какво го бе довело в това свърталище. Господи, каква наивност бе проявил! Именно тук се надявате да намери петнадесетте хиляди франка, които трябваше да спасят Филип, и вече цял час чакаше банкерът да го прогони като просяк или пък да му поиска петдесет процента и хладнокръвно да го обере. При мисълта, че тук, до него, се намираше сбирщина от измамници, които забогатяваха от нещастията и позора на града, бързо се изправи и сложи ръка на дръжката на вратата.
В стаята се чуваше ясното звънтене на луидорите. Лихварите деляха плячката си, спечелена от едномесечни кражби. От време на време парите, чийто звън сладостно гъделичкаше слуха им, звучеше като ридание. Сред гробна тишина банкерът обявяваше с металния си глас дела на всеки и изсипваше купчина монети.
Мариус натисна дръжката на вратата. Пребледнял, но с решителен поглед, той остана мълчаливо за няколко секунди на прага.
Видя странен спектакъл. Ростан стоеше прав до бюрото си; зад него имаше малък отворен сейф, от който вземаше златни монети с цели шепи. Около бюрото бяха седнали в кръг членовете на бандата разбойници. Едни очакваха дела си, други прибираха вече получените пари. При шума на отворената врата всички глави се извърнаха уплашено. И когато видяха сериозния и разгневен Мариус, закриха с ръце златните си купчинки. Настъпи всеобщо объркване и изненада.
Младежът веднага позна негодниците. Беше ги срещал из града с високо вдигнати чела, с достоен вид, дори бе поздравявал някои от тях, които биха могли да спасят брат му. Всички бяха богати, почитани, влиятелни. Сред тях имаше бивши държавни чиновници, собственици на имоти; хора, които посещаваха църквите и светските салони, а сега ги видя унизени, пребледнели от страх. Махна с жест на отвращение.
Ростан се затича към него. Премигваше уплашено; месестите му синкави устни трепереха; цялата му зачервена и набръчкана маска на скъперник изразяваше учудване и ужас.
– Какво желаете? – попита той, като заекваше. – Така не се влиза в чужди къщи.
– Исках да моля за петнадесет хиляди франка... – усмихна се иронично младият мъж.
– Нямам пари – побърза да отговори лихварят и се приближи към сейфа.
– О, бъдете спокоен, нямам никакво намерение да се оставя да ме оберат... Трябва да призная, че от час стоя зад тази врага и присъствах на заседанието ви.
Тези думи изненадаха членовете на бандата и те наведоха глави; сякаш все още изпитваха някакво чувство за срам; някои дори закриха лицата си с ръце. Ростан, който нямаше какво да спасява от репутацията си, постепенно се съвзе. Приближи се към Мариус и повиши тон:
– Кой сте вие? – извика той. – С какво право подслушвате зад вратата ми? Защо сте влезли чак до кабинета ми, щом нямате за какво да ме молите?
– Кой съм аз ли? – младежът говореше с тих и спокоен тон. – Аз съм честен човек, а вие сте мошеник. С какво право подслушвах пред вратата ли? С правото на почтените хора да разобличават измамниците. Защо влязох тук ли? Просто да ви кажа, че сте крадец.
Ростан трепереше от гняв. Не можеше да си обясни присъствието на този човек, дошъл смело да го разобличи. Беше готов да се нахвърли срещу Мариус, но младежът го спря енергично.
– Мълчете! Ще си отида. И без това се задушавам тук. Не исках обаче да се махна, преди да се убедя в пълното ви падение... Ах, господа, имате страшен апетит! Колко лакомо си поделяте сълзите и мъките на хората. Тъпчете се от кражби и мошеничества... Радвам се, че макар и съвсем за кратко, успях да наруша спокойствието ви.
Ростан се опита да го прекъсне. Но Мариус продължи с треперещ глас:
– Обикновените разбойници поне са смели. Те се бият, рискуват живота си. А вие, господа, грабите скришом. Само като си помисли човек, че нямате нужда да крадете, за да живеете добре! Всички сте богати, а вършите мерзости. Нека Бог ми прости тези думи.