Възрастите на Лулу
- Автор: Grandes Almudena
- Год: 1991
- Язык: болгарский
- Год: Незир
- ISBN: 954-8077-01-9
- Переводчик: София Каталан
- Жанр: Романы для взрослых
Электронная книга - «Възрастите на Лулу». Краткое содержание книги:
Пабло продължи да говори, без да спира.
— Когато навърши дванадесет години, изпрати едно писмо, в което ни казваше, че ни изпращаш пари. Винаги се показваше много загрижена за парите...
— Ами, разбира се, татко разправяше на всички, че не изпраща и стотинка на Марсело.
— Не беше истина.
— Да, след това го научих...
— Имахме пари, но ти ни изпрати всичко, което беше получила за рождения си ден, за да се храним добре. Колко ти харесваше да играеш ролята на майка!
Погали лицето ми, но не го погледнах, защото ми бе срамно да си спомня за това. Бях казала на майка ми, че тази година смятам да направя благородно дело и поисках пари от всички вместо подаръци. Разказах, че монахините в колежа са ни предложили да направим пелени, които да занесем в бедните квартали, и
мама се учуди много. Какви ти пелени през април, след като това се правеше за Коледа, но тъй като в крайна сметка бе благотворително дело, не можа да откаже. Лъжех убедено и ми вярваха, така събрах 1575 песети, доста мангизи, които изпратих в Карабанчел, за да се хранят добре.
— Кълна ти се, че в началото се смаяхме, трогна ни честна дума. Марсело почти се разплака, а след това му хрумна гениална идея, една от ония лудости, които обземат от време на време твоя брат. Отведе ме в един ъгъл и ми рече: „Парите от Лулу ще ги изхарчим с португалеца, как ти се струва?” Аз се смеех, но той бе сериозен и реших, че нищо не ни струваше да опитаме, след като вече бяхме лежали единадесет месеца и на ръката ми беше излязъл мазол...
Колата отпред се раздвижи.
— Кой е португалецът?
— Един педал, който беше вьтре, защото намушкал годеника си при едно сбиване от ревност. Не беше го убил и другият го навестяваше, когато можеше. Беше му простил, а португалецът все повтаряше, че било от любов.
— Но вие бяхте политически...
— Какво от това? Хомосексуалистите бяха в нашето отделение, а освен това се виждахме с останалите в двора, в столовата. Истината е, че бяха много по-интересни от политическите. Там се срещнах с Гус и други, които ти познаваш.
— Гус ли? Пушеше ли трева?
— Не, беше крал коли, дребна риба. съвсем млад. Започна да се дрогира там, в Карабанчел.
— И какво стана? — Вече не бях загрижена, а само любопитна.
— Нищо, португалецът се явяваше мадамата на затвора и на някой и друг надзирател. Беше много разговорлив. Мастурбираше, правеше френска любов, вземаше и даваше според предложените нари. Печелеше добри мангизи и събираше, за да купи апартамент на любовника си, нещо като компенсация, предполагам Не беше единствен, имаше и други като него, но той беше млад и хубав. Освен това не беше зле и с
атрибутите според разкази на затворниците и порадй това се ползваше с най-голяма слава.
Пабло ме наблюдаваше усмихнат, като че ли бе прекарал само ваканцията си в затвора. Бях объркана.
— Т ака че изхарчихте парите ми с португалеца...
Не беше въпрос, повторих го само за да мога да го асимилирам.
— Да, почти всичките, в твоя чест, както казваше Марсело. Доста поспорихме по техниките. Едно мастурбиране беше много малко, така че избрахме френската любов с португалец, много интернационално звучеше, макар че замалко щяхме да го провалим, когато отидохме в здравната служба, за да се договорим...
— Защо в здравната служба?
— Той работеше там и това беше едно от най-добрите места. Винаги имаше безброй любовници. Така че го попитах дали ще намали цената, ако направи едновременно френска любов и на двамата. Той се ядоса.
Пабло изведнъж стана сериозен. Млъкна за секунда и ме погледна.
— Не можеш да си представиш какво беше там. Не можеш.
Тъжно място, помислих си. Най-вече тъжно.
Стигнахме до автомата, напълнихме резервоара и потеглихме към дома. По пътя Пабло продължи да мълчи. По-късно, когато вече бях в леглото, се изтегна
до мен..........................................................................
- Искаш ли да узнаеш края на историята?
Не се осмелих да кажа да, но въпреки това той ми го разказа. Парите ми бяха стигнали за десет пъти, по 150 песети за всеки. Беше му харесало, а и на Марсело също, така че продължили да му плащат от собствения си джоб, като ограничавали удоволствието от страх да не се превърне в порок, и ходели един-два пъти в месеца в здравната служба. Ходели всеки поотделно, докато един ден португалецът предложил на брат ми да каже, че е болен от грип или нещо подобно и че той ще му осигури легло и ще се грижи добре за него, без да му взема пари. Очевидно бил хлътнал по Марсело, но той му отвърнал, че не иска. Хванало го страх и се