Възрастите на Лулу

— Беше на единайсет години, след това на дванайсет, на тринайсет. Когато излязох, беше навършила тринайсет, но пишеше писма като зряла жена — бяха най-искрените, които получи:: зад решетките и почти без задраскване. Беше истинско удоволствие, защото писмата на Мерседес и на останалите бяха нечетливи, а твоите не, освен това имаха свой аромат.

— Какъв аромат?

— Не се прави, че никога не си знаела — погледна ме учуден, смеейки се.

— Какво да съм знаела?

— Аз и Марсело го наричахме сюрреалистичен епизод... — облегна се на таблата на леглото и запали цигара. Подаде ми я и аз я поех, а той запали друга за себе си и продължи: — Един хубав ден адвокатът на брат ти, който бе и мой адвокат, а също на още десет-дванадесет души ни съобщи за посещение на майка ти през следващата седмица. Искала да обсъди с него някакъв семеен проблем, но адвокатът не знаеше за какво става дума — ставало въпрос за нещо лично. Марсело се разтревожи. Майка ти не беше го посещавала от първата седмица, защото баща ти й забранявал. Понякога идваха Лола и Исабел, но ти никога не дойде.

— Не ми разрешаваха.

— Няма значение, простили сме ти. — Обърна се за миг да ме погледне, целуна ме леко по бузата и отново заби поглед в тавана, като продължи да говори. — Накрая се появи майка ти и посещението бе съвсем кратко. Бях в килията, защото никой не беше идвал да ме види през този ден. След малко се качи Марсело, като се тресеше от смях, и сълзите бликаха от очите му. Сериозният семеен проблем се състоял в това, че една сутрин те сгащила гола в леглото с фланелка под носа, като си повтаряла през цялото време, че ти се бил променил мирисът, и като си пъхнала фланелката в носа на майка си — бедната жена, — си повтаряла непрекъснато: „Помириши, мамо, променил ми се е мирисът.” Марсело се смееше гръмогласно и аз също, защото историята бе забавна, не си ли спомняш?

Да, помнех, макар че отдавна не бях се сещала за нея, беше преди толкова години. Един ден, около три седмици преди първата ми менстурация, забелязах, че се бе променил мирисът на тялото ми, което бе странно усещане. Напълно променен мирис, почувствах се различен човек и започнах да изследвам задълбочено явлението. Душех не само фланелката, но и всички дрехи, потта си, чаршафите, тези на сестра ми... Нещата на Патрисия нямаха мирис, докато този на Амелия

бе приличен на моя, но малко по-различен. Оттогава се опитвам да складирам в паметта си специфичните миризми на хората и най-вече на Пабло, а и той го знаеше. Бях способна да различа миризмата му при каквито и да е обстоятелства.

— Спомням си — потвърдих, — но не разбирам защо мама е ходила при Марсело за това, а на мен не каза нищо, не пожела да помирише фланелката ми. Каза да не правя повече щуротии и излезе от стаята. Това беше.